Да се бориш за живота - Фаза 3

Ако някога се проведе състезание на тема "най-много интелигентни и одухотворени физиономии на квадратен метър в България", то екологичните протести със сигурност ще спечелят с голяма преднина.

Погледнете тази фотогалерия от Дневник и ще разберете точно какво имам предвид. Къде другаде виждате такива лица? Къде другаде у нас хора излизат на студа за да искат нещо, което по никакъв начин не ги облагодетелства лично, а само им навлича гняв, презрение, хули, подигравки или в най-добрия случай неразбиране от останалите?



Ако някой погледне тези снимки и каже, че на някого от тези хора е платено, че дори един от тях е изял кебапче за да надува свирка, то този някой се намира в първата и най-начална фаза на отричането. Ще последва Фаза 2 - яд (гнева на офшорката), Фаза 3 - пазарене (със собствената съвест), Фаза 4 - депресия (тази на апатичното българско мнозинство)..

Казвам това, не защото съм част от екологичното движение, а защото не съм. Много от симпатичните лица на протеста са мои познати, приятели, те винаги са искали да ме приобщят и да ме направят част от себе си. Понякога, като вчера, ги уважавам с присъствие. Друг път се дърпам. Аз съм един от рехаво-приобщените към борбата с неправдите българи, които като котка на Шрьодингер или се примъкват със закъснение или си търсят извинение. "Не ми се ходи на протест сега. Има по-добри начини от протестите. Работя с това министерство - имам конфликт на интереси."

Не желая като "еколозите" да ставам магнит на недоволство и неразбиране. Искам просто законите да се спазват, правата да се зачитат, интересите да са в баланс, а не в конфликт. Уви. Изглежда още съм само в Третата фаза на отричането: опитвам се да се спазаря. За разлика от одухотворените лица, които не желаят да се пазарят за нищо от името на природата и бъдещите поколения.

Една моя позната роди бебе преди няколко месеца. Бях й на гости и тя ми описа какво е да се грижиш за двумесечно човешко същество. Работиш според нуждите, ежедневно, ежечасно. Нямаш никаква почивка. Никакво удовлетворение. Никакво потупване по гърба за добре свършена работа. Няма лента за рязане (освен съвсем в началото). Просто си там и се бориш за живота, поставяш тялото си (съвсем буквално в случая на майката) между него и смъртта.

Това правят и "еколозите" в България. Защото един закон може да се промени няколко пъти, но едно отсечено дърво остава мъртво завинаги. Затова "еколозите" трябва да са постоянно нащрек и да скочат при първа нередност, да организират протест и да положат телата си пред булдозерите. За което ние, останалите, да прочетем в новините и да обсъдим колко кебапчета (Фаза 1) или шамари (Фаза 2) са изяли.

А пък аз и хората като мен във Фаза 3 наблюдаваме борещите се за живота одухотворени лица, продължаваме да се пазарим с тях, с нашата съвест и с обществото (включително и чрез този блог пост). И усещаме как, малко по малко, започваме да клоним към Фаза 4 (депресията).

Моля, някой тук да ми напише оптимистичен финал.