Дянков 2.0

Големият луд европейски студ

2012-03-18T18:52:00.020+02:00

Февруарският студ не беше луд, нито толкова голям, и беше предимно европейски

18 март 2012 г., Южен парк, София. Хора по фланелки гледат гол до кръста чичко да настройва детско бънджи, на фона на все още топящите се снежни преспи.

На 17 март, събота, в България бяха отчетени три положителни температурни рекорда. На 18 март, днес, у нас бяха отчетени 12 положителни температурни рекорда. Двадесет градусовите температури зарадваха всички и не притесниха никого. И защо не? Заслужихме го - след студената зима. Срещнах няколко приятели в Южния парк: всички с усмивки на лицата. Ледниковият период приключи - нещата отново са нормални.

Нещата не изглеждаха нормални при -30 градуса на 31-и януари, когато ми се наложи да обяснявам в предаването на Милен Цветков защо повечето учени все още смятат, че светът продължава да се затопля от човешката дейност. Не изглеждаха нормални и през февруари, когато минусовите температури и снежната покривка се задържаха през целия месец. Не един или двама разгневени познати ми се оплакаха през снежните дни и ми повториха, че теорията за глобалното затопляне не струва две стотинки, понеже в България е студено и за първи път, откакто се помнят (1985г.), Дунавът замръзва.

Рекордно студените 31 януари и 1 февруари постигнаха съответно 15 и 13 отрицателни температурни рекорда. Наистина ставаше въпрос за под -30 градуса, снежно бедствие и човешки жертви. В този контекст да се говори за ролята на глобалното затопляне беше неуместно и въпреки това противниците на научния консенсус, че светът се затопля (вкл. г-н Цветков, както сам заяви) използваха момента за да говорят именно за глобалното затопляне. Ок. Обаче понеже става въпрос за целия свят, а не само за 111-те хиляди квадратни километра на нашата родина, с моя познат Борислав Сандов решихме, че е уместно да говорим за целия свят. В резултат с опонентите от студиото сключихме бас, че 2012 ще бъде сред 5-те най-топли години в историята на човечеството (от 1880 г. насам).

Засега губим баса, но февруари НЕ беше студен

Февруари 2012 г. ще се помни в България като един крайно студен и много снежен месец. Въпреки това за целия свят февруари изобщо не беше нетипично студен. Всъщност той беше по-топъл от средната стойност за 20 век (12.47°C спрямо 12.1°C средна стойност). Това не означава, че сме на път да спечелим баса - февруари беше едва 22-ият най-топъл февруари от 1880 година насам. Но това означава също така, че февруари беше 112-ият най-студен!

Не само това - независимо дали температурата се мери на земната повърхност или над океана, глобалната температурна аномалия през февруари бе положителна. Въпреки студовете в Европа аномалията беше положителна както за южното така и за северното полукълбо! За да не бъда голословен прилагам пълната таблица за аномалията през месец февруари, съставена от Националната атмосферна администрация на САЩ:

Източник: NOAA State of the Climate

И докато в Европа и част от Азия студът наистина беше необичайно тежък (макар че температурите не доближиха историческите рекорди за двата континента!), а снежната покривка беше третата най-масивна, то в САЩ зимата беше четвъртата най-топла от 1895 г. насам, а във Франция се разрази зимна суша, незапомнена от 50 години насам. Въпреки студената фаза на цикъла Ел Ниньо/Ла Ниня и студените температури в Австралия, в Южното полукълбо температурите също не бяха по-студени от средното:

Източник: NOAA State of the Climate

И така февруарският студ не беше луд, нито толкова голям, и беше предимно европейски

Все пак е факт, че засега изглежда все по-вероятно да загубим баса. Ако наистина не съществуваха предизвикани от човека климатични промени, шансът да спечелим, който в началото на годината беше не по-голям от 4%, след 28-ият най-топъл януари и 22-ият най-топъл февруари, този шанс днес едва ли надвишава 1-2%. Ако няма предизвикано от въглеродните емисии глобално затопляне разбира се.

И все пак..

Все пак смятам, 20 градусови "жеги" през март не са нещо нормално. Мисля, че тези температури са само намек за това, че февруарският студ в България не е "спрял" затоплянето на планетата. Смятам, че тази година ще видим най-ниското историческо ниво на арктическия лед (към февруари то е едва 4-тото най-ниско). Мисля, че въпреки обилните снеговалежи, още преди края на годината отново ще си говорим за суша в България. Смятам също, че независимо дали тази година бъде сред 5-те най-топли (не се отказвам от баса, просто признавам че може и да загубим), има голям шанс 2013 година да бъде най-горещата година в историята - поради съвкупността на човешко затопляне, слънчев максимум и тихоокеанска фаза Ел Ниньо.

Разбира се, не е нужно заради всичко това да вещаем апокалиптични катастрофи. Разбирам критиците на глобалното затопляне, които ненавиждат "алармисткия" тон. Не е толкова важно да сме алармирани, а пък въобще не е целесъобразно да сме паникьосани. Нужно е да сме подготвени - за сушата, високите температури, екстремните атмосферни условия и... студените снежни зими, които няма да си отидат от България завинаги, само защото планетата е по-топла.

И нека се порадваме на 20-градусовите температури, които за месец март съвсем не са нормални. Все пак сме хора и имаме нужда от тази пролет (или подранило лято).

Честита пролет!

Между кутията и рога

2012-03-11T13:13:00.009+02:00

Eдна биографична статия за Питър Диамандис, която излезе този месец в българското сп. Forbes ми напомни за тезата на книгата му Abundance: The Future Is Better Than You Think. Макар и представител на Поколението Х (родени след 1960 г.), характерни с песимистичната си нагласа, Диамандис отстоява възгледите на класическите космически (впоследствие и Силиконови) мечтатели: светоглед, вкопчен в самостойната природа на човешкия напредък.

Може би защото е правоприемник на успелите си родители - гръцки имигранти, или поради значението, което отдава на факта, че телефонът в джоба му е по-мощен от най-скъпия суперкомпютър преди 30 години, Диамандис е непоправим оптимист. Интервюто и книгата му са химн на новото пришествие на рога на изобилието, неминуемо очакващо човечеството през 21-и век.

Корнукопията наистина е един от най-мощните символи и двигатели на социалния и технологичен прогрес, който древногръцката митология ни е дала. Разбира се, тя си има и класически антипод - кутията на Пандора. Днес, повече от всякога, посоката на света и настроението на жителите му се люшкат между двете крайности. Орисници на футуристични приказки и пророци на колапса водят почти идеологическа борба, без да осъзнават колко много си приличат.

Изпитвам остротата на това вътрешно противоречие в първо лице - особено когато ми попаднат добри новини като факта, че светът е постигнал Целта на Хилядолетието за осигуряване на чиста вода, или чудесната идея на Диамандис за Tricorder X-prize. Не може да се отрече, че стотици милиони хора, населяващи планетата са извeдени от бедност през последните няколко десетилетия. Но и не може да не забележим сянката - тревожни знаци, че просперитетът ни е крехък и сериозни заплахи, очертаващи се в бъдещето.

Интересното в случая е, че като че ли не ни се предоставя среден път - сценарий "бизнес както винаги". Разполагаме с чертежи на утопия и параметри на дистопия и нищо между тях. Това, което в крайна сметка ще наклони везните сме самите ние. И надеждата.

Ромски прайд

2012-03-10T12:59:00.013+02:00

Миналата година гледахме изстъпленията на една мутра от ромски произход. Тази година циганка представя България на Евровизия. Има една поговорка, че когато животът ти даде лимони правиш лимонада. Животът в България ни дава Софи Маринова. Тя е жокер в полза на циганите и българите, и на прогресивните сили от двете страни на изкуствено наложената бариера. Ако го използваме сега ще съкратим процеса на взаимното приемане с години. Ако не го използваме ще си останем на ниво Цар Киро.

Вотът за евровизията е своеобразен ромски прайд. Форматът на прайда, който се практикува в България от хората с различна сексуална ориентация е масово неразбран феномен - не по вина на гейовете и лесбийките, а главно заради медийното му отразяване. Прайдът не е вакханалия, нито елитистка изгъзица, а израз на чувство на гордост и принадлежност. Българите имат вопиюща нужда от прайд. Циганите също. Няма как на този етап това да бъде един общ прайд. Но ако Софи Маринова вземе първо място, България ще има добър повод за такъв.

Различията са важни. Има добри причини да си напомняме защо сме различни от другите, без да ги мразим. Мисля си, че ако България спечели Евровизия, всички нейни граждани - българите, циганите, хомо- и хетеросексуалните, екоактивистите и инвеститорите, служителите на МВР и хората с маски на Гай Фолкс, можем да си направим по един прайд - всеки в собствената си група. Да покажем кои сме и защо сме такива, после всички да се срещнем на жълтите павета, да поздравим различията си, да благодарим на Софи Маринова и да се разотидем. Не с победа над другия, или с някаква насилена любов към това, което представлява. С човешко дойстойнство и взаимно уважение.

Зрители на първия ред

2012-03-03T13:01:00.035+02:00

На входа на един природонаучен музей в Кливлънд е изложен метеорит. Няма стъклена витрина и похлупак, само табелка, призоваваща хората да пипнат метеорита с думите: "Това е най-древният предмет, който ще докоснете през живота си" (точно онзи метеорит беше такъв - формирал се преди планетата Земя). Когато бях там си спомням, че ми отне няколко секунди да осъзная написаното. Просто така е устроен мозъкът - прецизно изработена леща, насочена в настоящeто и човешкия мащаб. И когато се докосне до нещо, извън представите му за време и пространство, мозъкът често губи ориентир. И интерес.

Нашата странна особеност да не можем да се концентрираме върху мащабното, дългосрочното и важното е най-видна в начина, по който асимилираме и интерпретираме информация относно потенциалните заплахи за собственото си съществуване. Историята за сварената жаба важи в пълна сила за човешкия вид.

Опасността трябва да е внезапна и видима. Ако нещо се случва достатъчно бавно за да не ни прави впечатление и навсякъде около нас, така че да не го забележим, то няма как да представлява опасност. Заплахите имат наточени нокти или зъби, те изскачат изведнъж от мрака с блеснали очи.

Две истински, но много различни една от друга заплахи изскочиха в медийното пространство през последната седмица. От мрака на космоса, към Земята се насочи астероидът 2011 AG5, с вероятност за сблъсък с планетата ни 1 към 625 през 2040 г. Същевременно от морските дълбини се получиха данни, че киселинността на океана се повишава (или неговата алкалност намалява според буквоядците) със скорост без прецедент през последните 300 милиона години.

Падащият астероид с диаметър 150 метра е смъртоносен - при сблъсък с някой град буквално би го изпарил. Окисленият океан, обаче, е още по-гибелен. Последният път, когато нещо донякъде подобно (комбинация от глобално затопляне и изгаряне на милиарди тонове въглища от вулканична дейност, придружено от окисляване и аноксия в световния океан) се е случило преди около 250 милиона години, то е отключило период на измиране, убил 96% от морските и над 70% от сухоземните гръбначни видове.

Впрочем наблюдаваното в момента окисляване, както и наблюдаваното затопляне на океана и атмосферата нямат точен паралел. Двата най-сходни периода като споменатото събитие P-Tr преди 250 милиона, и PETM преди 55 милиона години, придружени от измирания, явно са се случвали доста по-бавно, макар и по-продължително, от съвременните промени.

И така имаме две заплахи - за едната разполагаме с точна дата, габарити на обекта и дори изчисление на риска - 1 към 625 (3 пъти по-малък риск да удари земя, и много по-малък риск да удари населено място). Ако 2011 AG5 удари океана би генерирал цунами с най-голяма възможна височина от 10 метра - много по-малка от японското цунами през 2011 г.

Ако удари земята би произвел земетресение от 4,8 по Рихтер и поле от кратери дълго 2 и широко 1 километър. Общата отделена енергия би се равнявала на 1.8 мегатона ТНТ, десет пъти по-слаба от най-мощната ядрена бомба детонирана някога, и разбира се без радиацията. Разрушенията биха били ограничени - на повече от 10 километра от мястото на удара, астероидът би счупил прозорците и свалил от полиците няколко чинии.

За последствията от окисляването на океана знаем по-малко, но знаем и че те са повече и ще траят по-дълго. Знаем, че рибите клоуни (Немо) оглушават и се дезориентират от вода с киселинност каквато се очаква до 2100 г. Знаем, че коралите и повечето организми с калциеви черупки линеят и умират. Знаем, че окисляването носи голям риск за нас, застрашавайки световните хранителни запаси.

Между другото, ако посетите показаните линкове ще забележите, че наличните през 2009 г. данни правят паралел с последните 500 000 години. Към 2010 и 2011 г. знаем, че скоростта на окисляване е най-бърза за 20 до 65 милиона години назад. Публикациите от тази седмица показват, че няма паралел през последните 300 милиона години. Първите растения и животни датират от едва 500-700 милиона години. Тоест, промяната, която предизвикваме може да е без прецедент в историята на сложния живот на Земята.

И така, ако астероидът, който може да ни удари през 2040 г. е с диаметър от 150 метра, а онзи убил динозаврите може би е бил с диаметър от 15 километра, то комбинираната заплаха от дългосрочното увреждане на екосистемите, окисляването на океана и дестабилизирането на климата може да е равносилна и на 150-километров астероид. Разбира се такъв образен астероид няма да удари наведнъж, нито ще удари на някое определено място. И няма да убие никой от нас, нито пък децата ни и техните деца. Но разливането на ефектите от делата ни във времето и пространството няма да ги намалят, само ще размият отговорността ни. Може би най-добре е просто да забравим за всичко това.

Само че ще ни е трудно да забравим. Приматският мозък има своите слабости, но човешкият разум е надарен със способността да прозира илюзиите. Студената повърхност на древния метеорит смущава съзнанието и за момент отгръща воала на житейската хипноза. За този кратък миг човек познава своята смъртност и несъщественост. Разбираме, че почти всичко, което правим в този живот няма значение.

Напук на цялата необятност, обаче, поне една частичка от съществуването ни има значение. Онази, която ни е дала прогреса и която е наситила океаните и атмосферата с въглероден диоксид. Същата, която ни подтиква да търсим отговори в звездния прах и да показваме космическите камъни в музеи. Разумът и себесъзнаването ни отделят от трилобитите и динозаврите, и за добро или за зло ни правят господари на тази планета.

Трилобитите и динозаврите са си отишли без вина - като безучастни зрители на първия ред в спектакъла на собственото си унищожение. За разлика от тях ние съзнаваме ролята си в нашето. На някакво ниво осъзнаваме и отговорността си, а тя е нещо различно от вината. Като носители и изразители на сложния живот ни предстои да се превърнем в негови съзнателни защитници, от самите себе си, а и не само. Не е ясно дали ще се справим, но щом можем да отклоним астероид от орбитата му, вероятно можем и да синхронизираме цивилизацията си с биосферата на нашата планета. Вероятно. Ще ни се наложи да опитаме.

Протест? Избор.

2012-02-24T10:21:00.005+02:00

..и още за мръсния въздух

2012-02-22T08:36:00.001+02:00

Пекин или Перник?

Една от любимите теми за заяждане на западните медии с Китай, е че в Китай има непоносимо мръсен въздух. Може би си спомняте тревожните полемики, затова как най-добрите олимпийски атлети няма да издържат на Пекинския смог. На факта, че концентрациите на фини прахови частици (ФПЧ) и други замърсители в Пекин са над допустимите нива през 80% от времето се гледа като на потенциална причина за обществено брожение, повод за бъдеща "китайска пролет". Дори новогодишните фойерверки в китайската столица предизвикват международно възмущение, и обвинения в престъпно бездействие на комунистическата власт.

Последните публикации по темата се появиха след като беше разпространена сателитна снимка, показваща замърсяването с ФПЧ върху цялата територия на страната, с eдно голямо червено петно, там където се намира Пекин:

Контрастът с българската ситуация и неангажираността на обществото ни с хилядите смъртни случаи на година в България, дължащи се на мръсния въздух - по-точно над 3200 за 2011 г.(при около 1000 жертви годишно от ПТП) е зашеметяваща. И ако, както медиите изчислиха, от автомобилни катастрофи през последните 10 години си е отишло населението на един цял малък български град като Сопот, то за същото десетилетие, мръсният въздух е убил еквивалента на ПОЛОВИН средноголям български град като Перник.

Както и друг път се случва, Перник е събирателен пример за нещо негативно и характерно за цялата държава. Въздухът в Перник е лош, но не е по-лош от този в Гълъбово, Стара Загора, Свищов и някои квартали на столицата. Цяла България е засегната, и то не само образно казано, а буквално. И все пак, примерът на Перник е показателен и за друго. Не защото е много по-лош, от повечето други градове в България, а защото не е по-добър от въздуха в Пекин!

Впочем ето илюстрация на данните от двете автоматични измервателни станции в града, по показател фини прахови частици (по-малки от 10 микрона) от последния доклад на екологичната инспекция за 2010 г. През цялата година нормата се превишава почти рутинно, но ситуацията през зимата, когато кюнците на печките и ТЕЦ-овете в района димят денонощно е просто шокираща.

Тук трябва да споменем, че българската норма за ФПЧ10 е 50 мкг/м3, докато в Китай тя е 100 мкг/м3, а Световната здравна организация препоръчва праг от 10 мкг/м3 като максимална концентрация без здравословни ефекти. Впрочем нормата няма значение - и при трите има надвишение. В Пекин, както и в Перник.

Това, което има значение, обаче, е тенденцията. През последните 10 години градоначалниците на Пекин постигнаха и продължават да постигат резултати в това отношение. В момента се изгражда модерна мрежа за мониторинг дори на най-фините замърсители (под 2.5 микрона), насърчават се електрическите автомобили и се въвеждат нови емисионни ограничения. Бялата лястовица вече е факт. Концентрацията на ФПЧ намалява, дните без смог се увеличават, а от 2006 година насам се наблюдава и нещо невиждано дотогава - дни с официално чист въздух!

източник

Какво трябва да се случи за да видим същата тенденция в България? Дали е нужно само да пишем за това, докато някой спусне заповед или направи нещо? Или пак да идем на протест и да поискаме нечия оставка? Да маркираме мръсния въздух с цвят като мръсните пари и да напишем на брикетите, че предизвикват рак? Или Перник да организира Олимпийски игри?

Докато пиша тези въпроси, вечерният смог отново се сгъстява над западна София. По новините върви поредната реклама на лек против кашлица. Все някой някога ще измисли и лекарство против рака. А дотогава ще продължим да си играем на забрани с персоналните комини, и ще се чудим какво да направим с комуналните.

Малко клипарт за крадене

2012-02-14T18:05:00.000+02:00

Обичам да ровя из нета за клипарт. Често ми се налага да го ползвам за презентации и обучения, затова съм много благодарен на авторите на сайтове като Openclipart.org, които предоставят клипарт за ползване без авторски права. Разбира се, добре би било някой да плаща на художниците, но съм повече от сигурен, че 99% от тях НЕ биха застанали зад АКТА и СОПА, най-малкото защото знаят, че:

- добрите творци копират, а великите крадат (Пикасо);
- всички ние крадем от природата, и..
- в крайна сметка, голяма част от работата им е копи/пейст.

Често не намирам картинките, които са ми нужни, затова си ги правя сам, с правоъгълниците на Майкрософт Пауърпойнт и Пейнт. Открих, че така ми е много по-лесно, отколкото със сложните опции във Фотошоп, който на всичкото отгоре щеше да е пиратски (понеже не съм толкова богат).

Да създадеш сносен символизъм с няколко правоъгълника, особено когато ще ги представяш пред публика е трудно (а пък аз не съм и припарвал до художествено училище), но ценно упражнение в импровизация. Разбира се, понякога добавям сред правоъгълниците и нещо "щипнато" от нета, или пък просто мижа с едно око и се опитвам да го копирам с обезобразени block arrows.

Ах, да.. а ето и малко мой личен клипарт за крадене:

1. Вятърни генератори. Постоянно ми се налага да ги слагам, както всички "еко-бла-бла" консултанти и пиари (наистина е чудно, че БГВЕА и ветроенергийните производители и асоциации по света още не са предявили авторски права над формата, най-малкото за да спрат зеленото пране и издевателствата). Тези са направени от снаждане на малки пауърпойнтски светкавички.

2. "Нови работни места". Особено се гордея с този, тъй като съм успял да му придам марксистко-ленинистки реализъм, съвсем уместен за случая. С малко проби и грешки успях да овладея технически сложната "крива черта", с която да опиша брадичката. Достоен барелеф на трудовата сила.

3. "Индустриална дейност". Това е булдозер с главини на веригата от малки слънчица, който би трябвало да изрива земята, макар че напоследък го припознах и като снегорин. Удобен както за презентации, свързани с екологични проблеми, така и за метеорологични изненади.

Впрочем, направих и тази разновидност на булдозера с падащи борчета. Абсолютно безвъзмездно и без да търся авторски права, я предлагам за новота лого на България!

Защо ги има уличните музиканти?

2012-02-11T10:26:00.000+02:00

Голият Каубой на Таймс Скуеър (на когото не са платени интелектуалните права над тази снимка!)

Защо ги има уличните музиканти? Защо при все огромните възможности на музикалната индустрия, талантливи хора излизат да пеят и свирят за жълти стотинки на улицата? Кому служат? Какво целят? И на какво се надяват?

Една от най-важните думи, които научих в университета беше екстерналия. За не-любителите на чуждици (макар че в случая става въпрос за заемка) съществува и превода външен ефект. Когато наше действие влияе върху трети страни, това е екстерналия. Учебникарската дефиниция почти неизменно е придружена с картинка на пушещ комин или замърсена река, тъй като по подразбиране повечето екстерналии са негативни.

По презумпция хората обичат да си причиняват гадни неща, особено ако това може да им се размине безнаказано. Познавате ли някой, който твърди че вместо да правят лошотии хората имат потребност да вършат добрини за ближните си, дори и когато това остава невъзнаградено? Не познавате ли? Един човек го е твърдял, много отдавна, заради което други хора са го заковали върху дограма.

Закован или не, чрез това си твърдение този човек е въздействувал върху огромна част от света по начин, който нито мъчителите му, нито дори самият той, са можели да осмислят. Посланието му е прелетяло над географските и културни огради като галопиращ кон, който наследниците на мъчителите му обяздвали, за да вършат още злини.

Това не помогнало. Оказало се, че имало и много други също толкова неукротими коне, носещи същото послание. Това послание достига до всеки от нас посредством писменото слово, религията, изкуството, но според мен, най-мощно чрез песента. То е легендата за положителната екстерналия, наречена още любов.

Българският народ уместно е казал "който пее, зло не мисли". Вярно е и, че "който чува песен, зло не върши". Истинската песен и възприятието й от публиката, била тя и съставена от самия изпълнител, е в основата на силата ни да вършим добро. По света няма вяра, празник или революция без песен. Песента е изконна потребност на душата. Музикантът е бард на душата.

За мен няма по-истинен бард от уличния музикант. С неговата шапка или калъф от инструмент, подобно на тибетски монах с купичката си, той е едновременно смирение и извисяване, въплъщението на позитивната екстерналия. Умелият уличен музикант докосва живота на хиляди и го прави по-добър. За което получава скромна отплата, ако не и съвсем никаква. За истински добрият музикант отплатата е делото. И любовта.

Защо тогава най-грозните ламтежи за пари и власт, за контрол над масите, за потискане на неудобни свободи и неочаквани стремежи, днес се крият именно под маската на неприкосновеността на песента? Толкова е неестествено, колкото токсините, концентриращи се в майчиното мляко. Толкова снизходително враждебно, колкото назидателната фраза "за твое добро".

Уви, отдавна сме оставили нещата в ръцете на работещите "за нашето добро". В свят, в който геномът на жив организъм с няколко насила подменени брънки се патентова, за да бъде продуктово позициониран и продаден, подмяната на същността на песента е дребно деяние. Превръщането й от въплъщение на позитивната екстерналия в нещо, което се разпростанява и възпроизвежда легално, слуша се платено и персонално, а във всички останали случаи се краде, е логично следствие.

Точно това дребно деяние и неговото следствие, обаче, отприщи епичен гняв и отпор. Защото подписаните в тъмни стаи споразумения не работят, когато част от сделката включва оковаването на песента. Песента в дигитален формат, която може да достигне милиони уши в един миг. Песента, кодирана във видео файл и електронна книга, която намира жадните очи с няколко клика. Същата песен, над която студия и продуценти все още си въобазяват, че държат права. Каква илюзия. Единствено песента може да предявява права над нас. Не съществува монопол над любовта.

Кой знае това по-добре от уличните музиканти? И кой знае по-добре от тях, че екстерналията носи отплата. Не защото такава е дължима по закон, а защото така повелява човешката природа - природата на песента. Уличните музиканти съществуват, защото е в нашата природа да вършим добро. Бардовете на душата - писатели, актьори, композитори, творци не следват призванието за да получават пари. Те имат нужда от пари за да следват призванието си. И ще продължат да го следват. Без ACTA.

ПП. Днес не намерих уличен музикант, когото да снимам, но намерих един друг, не по-малко заслужил бард, преводачът и авторът на любимите творби от юношеството ми (има ли я още тази дума?), Любомир Николов. Срещнахме се не другаде, а на протеста срещу ACTA. На него посвещавам този пост и куп добри мисли.

КАКВО Е „TOTAL SOLAR IRRADIANCE”?

2012-02-09T11:02:00.001+02:00

гост-пост от доц. Катя Георгиева в моя блог. За което изказвам специални благодарности.

В превод на български означава „пълна слънчева радиация” и популярно казано, това е общото количество слънчева светлина, която достига до Земята. Преди години това количество беше известно под името „слънчева константа” – отражение на убеждението, че то е постоянна величина. Действително, измерванията от повърхността на Земята не показват изменения в пълната слънчева радиация, тези изменения бяха открити едва когато прибори за измерване на радиацията бяха качени на спътници, работещи извън атмосферата. Такива измервания има от 1978 година и още след първите десетина години стана ясно, че общата слънчева радиация се мени едновременно с броя слънчеви петна: при повече слънчеви петна има повече радиация и обратно. На пръв поглед това изглежда странно, защото петната са тъмни образувания на повърхността на Слънцето и би трябвало да намаляват радиацията. Обяснението е, че слънчевите петна са проявление на слънчевото магнитно поле и по-големият брой петна показва по-силно магнитно поле. При по-силно магнитно поле повърхността на Слънцето е по-ярка и това компенсира с излишък намаляването на радиацията заради тъмните петна. Точно тази зависимост между силата на магнитното поле, яркостта на Слънцето и броя петна е в основата на моделите, които оценяват стойностите на слънчевата радиация назад във времето, когато не е имало преки измервания (на вашата картинка – от 1880, а още по-дълги редици от стойности има за 400 години, откакто има наблюдения на броя слънчеви петна).

Най-голям принос към пълната слънчева радиация има видимата светлина, чието количество много малко се променя, така че и пълната слънчева радиация също се променя много малко – с 0,1% в 11-годишния слънчев цикъл (измерено) и с 0,2-0,3% от Маундеровия минимум насам (изчислено по модели), макар други модели да дават по-малки стойности.

Толкова малките изменения на общата слънчева радиация, които при това през последните десетилетия не съвпадат с измененията на глобалната температура, не биха могли да доведат до наблюдаваните изменения на температурата и това е един от доводите против влиянието на слънчевата активност върху климата.

Измененията нарастват с намаляване на дължината на вълната и в ултравиолетовата област достигат до няколко процента, или поне така се предполагаше допреди година и половина. Ултравиолетовата радиация не достига до повърхността на Земята, а се поглъща в стратосферата (между 10 и 50 км), като тази погълната там радиация определя температурата, ветровете, състава и особено съдържанието на озон, поради което има голямо пряко и непряко влияние върху атмосферните процеси и следователно върху климата.

Ултравиолетовата слънчева радиация се мери от спътници от 1980 г., а за преди това се оценява с модели. Спътникът SORCE, за който споменавате, работи от 2003 г. и измерва слънчевата радиация в различни диапазони на спектъра. Данните от SORCE наистина показват сериозно намаление в слънчевата активност. В статията ”An influence of solar spectral variations on radiative forcing of climate” от Joanna Haigh и съавтори, публикувана през 2010 в Nature, се съобщава буквално следното:

Daily measurements of the solar spectrum between 0.2µm and 2.4µm, made by the Spectral Irradiance Monitor (SIM) instrument on the Solar Radiation and Climate Experiment (SORCE) satellite since April 2004, have revealed that over this declining phase of the solar cycle there was a four to six times larger decline in ultraviolet than would have been predicted on the basis of our previous understanding.

БАС ЗА КЛИМАТА

2012-01-31T20:08:00.000+02:00

При второто ми гостуване в Часа на Милен Цветков ми беше поставена изключително трудна задача. Заедно с водача на кампаниите срещу ГМО и шистовия газ Борислав Сандов, трябваше да оборвам двама заклети климатични скептици, при това доценти от Института по космически изследвания и технологии(ИКИТ) в БАН - доц. Катя Георгиева и доц. Боян Киров. Тъй като аз самият в никакъв случай не съм експерт климатолог предварително се въоръжих с данни и таблици от метеорологични агенции и научни издания, които някак си успях да отпечатам на чернобелия принтер в студиото на Нова Телевизия и дори показах в ефир.

Моето впечатление от дебата беше, че доцентите, които сами наричат себе си климатолози, не успяха по никакъв начин да оборят нито данните за безспорното и продължаващо глобално затопляне, нито да предложат достоверна алтернативна хипотеза, защо светът се затопля, която да не включва парниковите емисии от изгарянето на изкопаеми горива.

Аз, обаче, не обичам да говоря общи приказки. След като на няколко пъти доцентите повториха тезата си, че ОЧАКВАТ ЧУВСТВИТЕЛНО БЪДЕЩО ЗАСТУДЯВАНЕ в следствие на установеното от тях прогресивно настъпващо намаляване на слънчевата активност, реших да им предложа да ЗАЩИТЯТ ПРОГНОСТИЧТНИТЕ СИ ТВЪРДЕНИЯ С РЕПУТАЦИЯТА СИ НА УЧЕНИ. Много често в научните среди се правят подобни съревнования под формата на бас. Честно казано не очаквах доц. Георгиева и доц. Киров да откликнат на предложение за бас с лаик като мен. Те, обаче, (подканени от Милен Цветков) се съгласиха.

Ето формулировката на баса от моя страна (която потвърдихме след предаването):

"2012 г. ще бъде една от 5-те най-горещите години на глобално ниво от началото на метеорологичните изследвания по света след 1880 г."

С други думи, обзалагам се, че въпреки януарските студове над континентална Европа, настоящата година ще бъде сред Топ-5 на най-горещите, много по-гореща от 2011 г. която се нареди "едва" на 9-то място в историческата класация. По-долу ще изложа какви доводи имам за да поддържам моята страна от баса. Очевидно ИКИТ на БАН също се чувстват достатъчно уверени в прогнозите си за непосредствено застудяване за да се съгласят на такъв облог в ефира на националната телевизия и бих се радвал ако и те изложат доводите си.

Как, обаче, ще установим победителя?

Референтна база данни:

В света съществуват само няколко бази данни, които могат да удостоверят резултата от баса. В случая възнамерявам да използвам базата данни на Goddard Institute for Space Studies (GISS - нещо като американски еквивалент на ИКИТ). Температурната база данни на GISS обхващат периода от 1880 г. насам и се базира на измервания от няколко хиляди станции в целия свят, като се подбират станции, които са далеч от населени места. На базата на измервателните данни се построява т. нар. Land-Ocean Temperature Index (LOTI), който измерва месечните температурни аномалии спрямо референтен период от 30 години като за такъв е избран единственият период през 20 век с относителен застой на температурите между 1951 и 1980 г.

Изборът на референтен период, обаче, няма никакво значение в случая, тъй като ядката на баса не е абсолютната стойност на температурната аномалия, а настоящия тренд между годините. GISS е най-детайлната съществуваща база данни и няма нито грам съмнение в безупречното им представяне, не само защото говорим за NASA, а и тъй като през 2011 г. мащабно проучване на Университета в Бъркли оглавено от добре познат климатичен скептик д-р Ричард Мюлер потвърди резултатите от GISS и другите две големи бази данни (NOAA и HadCRU - виж долу)

Годишната сводка за температурната аномалия от 2012 г., която в крайна сметка трябва да удостовери резултатите от баса е стандартизириан доклад, който Goddard Institute for Space Studies издава всяка година в края на януари. Докладът за 2011 г. е онлайн и може да бъде прочетен тук.

Какво означава да спечеля баса?

Когато залагаш на кон, футболен мач или на световния климат е добре да имаш представа за какви вероятности става дума. В случая, ако приемем скептичните аргументи, теорията на вероятностите работи изключилно силно в мой ущърб!

Всъщност каква е вероятността дадена година да бъде в Топ5 на най-горещите? Ако бяха верни (силно абсурдните и неподкрепени с данни) твърдения, че между въглеродните емисии и температурите няма никаква връзка, и че температурите не следват възходящ тренд, то вероятността да спечеля би била изключително малка. А именно:

За 132 години от 1880 г. насам едва 1 година на 26 би се паднала в Топ5. Тоест шансът да улуча джакпота би бил около 3,8%!

Разбира се доц. Георгиева и доц. Киров не отричат наличието на предишен възходящ тренд на температурите. Макар че не стана съвсем ясно от дебата в ефир, преди и след него проведохме разговор, в който научих, че поне доц. Киров вярва, че "реалният" пик в периодичното затопляне на Земята е настъпил някъде в периода 1998-2001 г., а през десетилетието между 2002 и 2011 г. всъщност не се наблюдава затопляне. В допълнение, доцентите вярват, че вече се връщаме назад в тенденцията като се очаква застудяване, което да ни върне в периода на температурни аномалии от преди 1990 г.

За мен такива твърдения са точно толкова абсурдни, колкото и първите две, и все пак нека приемем, че са верни. В такъв случай бихме могли да разгледаме двете десетилетия между 1991 г. и 2010 г. като референтен период, като се приеме че шансът всяка следваща година да попадне в Топ 5 се равнява на пропорцията на Топ5 години в този 20-годишен период.

Разбира се ние знаем, че петте най-топли години в историята на метеорологията са 1998, 2002, 2003, 2005 и 2010 г. Ако това се дължеше просто на някакво естествено махало, което сега ни връща обратно към 1990 г. и по-назад в миналото, то моят шанс да спечеля баса би бил може би 25%. Вероятно на такава вероятност биха разчитали и доц. Киров и доц. Георгиева - вероятност от 3 към 1 в тяхна полза.

Аз, обаче, смятам, че шансът ми е много по голям от 4% или 25%, защото човешките въглеродни емисии продължават да затоплят планетата, а естествените процеси, които през последните няколко години смекчаваха затоплянето сега се обръщат в другата посока. За това, обаче, по-долу.

Мога ли наистина да загубя баса?

ДА. Разбира се, че мога. Атмосферните процеси и климатичните фактори на планетарно ниво са изключително комплексни и прогнозирането им дори в рамките на година с толкова висока точност е нещо, с което малцина учени биха се наели. Ако бях учен климатолог и не бях поне 90-95% сигурен за прогнозата си, никога не бих си позволил каквото и да е твърдение в тази посока. Аз, обаче, не съм учен, а съм ответната страна, поставяща под съмнение безметежно тиражираната в медиите хипотеза на двама истински учени от БАН, че светът застудява.

И все пак е напълно възможно аз да загубя. Достатъчно е например само едно изригване на вулкан от ранга на Катла, което би било катастрофално за моята прогноза. Последното истински значимо за световния климат изригване беше на Пинатубо през 1991 г и причиненото от него краткосрочно застудяване маскира тренда на глобалното затопляне в продължение на няколко години.

Ако случайно Катла изригне през 2012 г. и насити стратосферата с охлаждащи аерозоли, аз ше съм първият който ще признае поражение. Както ни помоли в студиото си Милен Цветков, ще донеса каквито мога данни и графики за да демонстрирам какво се е случило и защо. Ако загубя баса по каквато и да е причина, ще изчета всичко, до което получа достъп за да установя причините и грешките си и ще го разпространя в блога и на други места, доколкото ми е възможно. Очаквам същото и от страна на доц. Георгиева и доц. Киров. В края на тази статия съм добавил данни за това което знам, във връзка с изложените от тях хипотези.

В историята има примери за провалени "научни басове" на екологична тема. През 1980 г. биологът Пол Ерлич сключва облог с икономиста Джулиън Саймън за цените на 5 промишлени метала, които Ерлич смята, че ще нараснат главоломно към 1990 г. поради бъдещ недостиг. Според Саймън "човечеството никога няма да пострада от недостиг на какъвто и да е ресурс". В рамките на периода на облога цените падат, защото нови технологии заменят нуждата от все по-големи количества метали като медта. Саймън излиза прав. И днес много икономисти вярват, че основните ресурси никога няма да свършат или ще бъдат заменени лесно с нови, по същия начин, по-който много хора вярват че глобалното затопляне не е проблем или има лесни решения.

Впрочем през последните години цените на споменатите метали растат с бърз темп поради нарасналото търсене от Китай и други икономики. А през 1995 г. днес покойният Саймън отказва втори облог с Ерлич относно кошница от "ресурсно обвързани трендове", сред които е и глобалното затопляне.

Защо все пак смятам, че ще спечеля?

И така, ето че сключих един много спекулативен бас срещу двама специалисти, които се смятат за ерудирани в своето поле на научни изследвания. От къде на къде смятам че късметът ще бъде на моя страна?

В този случай не се уповавам основно на късмета. Доводите ми да смятам, че има голяма (и очевидно невзета под внимание от доцентите) вероятност аз да спечеля баса са следните:

1. Емисиите на въглероден диоксид и други парникови газове в световен мащаб продължават и дори се ускоряват, въпреки икономическата ситуация. За справка през 2010 г., последната за която разполагаме с такива данни, емисиите са нараснали рекордно с 6% над нивото на предходната 2009 г. Същевременно, концентрациите на въглероден диоксид в атмосферата, измервани в лабораторията в Мауна Лоа са вече 391 частици на милион през декември 2011 г. и не се наблюдава никакво успокояване на темпа на растеж (графиката по-долу: червения тренд са сезонните амплитуди, обусловени от сезоните в северното полукълбо където са съсредоточени земните маси).

2. Очаква се постепенно преминаване на южно-тихоокеанската осцилация към период "Ел Ниньо". В глобален мащаб, това е периодичния процес най-силно обвързан с температурните амплитуди в средносрочен (1 до няколко години план). През 20-ти век последователните периоди на "Ел Ниньо" и "Ла Ниня" имат добре изразена корелация с температурите (видно на графиката от GISS NASA по-долу) като температурите се движат със забавяне от около 6 месеца. Настоящият период "Ла Ниня" трае от около две години, но интензитета му постепенно отслабва, а към януари 2012 г. се наблюдава повишаване на съдържанието на топлина в горния слой на южния Тих океан, което е прекурсор на "Ел Ниньо". Според водещят учен на GISS Джеймс Хансен, ново "Ел Ниньо" вероятно би довело до нова най-топла година в историята, но тя вероятно ще бъде 2013 или 2014 г., поради забавянето на ефекта върху атмосферата. Точните думи на Хансен са "следващият глобален маскимум на температурите вероятно ще бъде през 2013 или 2014 г., а не през 2012 г.". Тъй като за разлика от мен Джеймс Хансен е уважаван учен климатолог, тези негови думи ми подсказват, че има смисъл са обзаложа, че настоящата 2012 г. ще бъде сред Топ5.

3. Слънчевият цикъл едва ли ще донесе захлаждане в следващите 11 месеца. Основният постулат на доц. Георгиева и доц. Киров е, че очакват бързо захлаждане, наложено от понижена слънчева активност. Но просто няма как това да се случи през 2012 г. тъй като в момента слънцето е в период на нарастване на активността си в рамките на своя 11-годишен цикъл. Пак според GISS, които за разлика от мен, би трябвало да разбират от тази тяснопрофилирана материя, т.нар. индикатор "solar irradiance" (стана дума в предаването, споменавам го и по-долу) излиза от период на продължителен минимум, най-ниската точка на който е бил достигнат около 2008 г. GISS твърдят, че поради спецификата на термодинамичната система на Земята, забавянето в затоплянето на атмосферата в следствие на амплитудата на постъпващата слънчева радиация е около 18 месеца. Това би означавало, че минимума в негативното въздействие на слънцето е преминат още преди края на 2011 г. А това означава, че през 2012 г. температурите не би трябвало да спадат още вслесдствие на понижената слънчева активност, дори и да не се покачват чувствително. Не го разнищихме дотам в предаването (най-малкото защото наистина не съм специалист за да споря затова лице в лице с доцентите) и все пак това, което те предполагат значително се различава от становището на екипа на Джеймс Хансен в GISS NASA. Впрочем данните от GISS NASA и експертни проучвания показват, че дългосрочният тренд на слънчева активност от около 35 години е "разкачен" от тренда за повишаване на температурите, както показва графиката по-долу (чернобялата "моделна" диаграма на базата на слънчевите петна, критикувана от доцентите в предаването).

И така...

Мисля, че надлежно изложих съображенията и доводите си да сключа бас за нещо, което не разбирам в дълбочина, с експерти, които твърдо вярват, че разбират материята много повече от мен. Времето ще покаже кой е бил прав, но със сигурност смятам, че нивото на дезинформация в българското общество по въпросите за климатичните промени, а и по-много други въпроси, заслужават точно този подход на "лаици" предизвикващи "авторитети" и "светила". Най-малкото защото имаме правото на информация, разяснение и уважение, а не на високопарно отношение, което всички, които са гледали вчерашното предаване са отчели като факт. Не ме е страх, че ще загубя баса и доц. Георгиева и доц. Киров надлежно ще ми обяснят грешките ми по телевизията. Страх ме е, че мога да го спечеля и, подобно на толкова други неща в нашата държава, това да остане без последствия.

ІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІ

Някои разяснения от вчерашното предаване:

1. Какво е Total Solar Irradiance (TSI):

В интернет може да се срещнат много преводи (често предназначени за купуващите фотоволтаични инсталации) вкл. "слънчево греене", "слънчева радиация" и др. Измерителната единица е киловат или ват върху кубичен метър, и в случая говорим за цялото постъпващо количество слънчева радиация достигащо Земята. Според GISS NASA средната му стойност е 1361 W/m². В Часът на Милен Цветков уважаемите доценти заявиха, че този индикатор е "моделен" и зависи най-вече от броя и вида на наблюдаваните слънчеви петна. Не мога да потвърдя или отрека това. Доколкото разбирам от горния линк, обаче, "моделното" измерване включва многочестотно измерване от сателита SORCE, включително в рентгеновия, ултравиолетовия, видимия и инфрачервения спектър. Ако наистина предстои сериозно намаление в слънчевата активност, което да окаже голямо влияние върху климата, както твърдят доцентите, то вероятно данните от SORCE би трябвало по някакъв начин да предизвестят затова.

2. Доколко влияе слънчевата активност върху глобалния климат?

По този въпрос имаме очевидно различно мнения, като доц. Георгиева цитира извършени от нея и други рецензирани изследвания, които доказват голямата значимост на това влияние. Ще се радвам да прегледам тези проучвания докато тече нашия бас. Аз също разполагам с такива проучвания, които не мога да коментирам, но мога да предоставя част от интерпретациите на самите доклади. По-долу прилагам графика кратко резюме на няколко такива проучвания и техните заключения:

Huber and Knutti (2011): "Even for a reconstruction with high variability in total irradiance, solar forcing contributed only about 0.07°C (0.03-0.13°C) to the warming since 1950."

Erlykin 2009: "We deduce that the maximum recent increase in the mean surface temperature of the Earth which can be ascribed to solar activity is 14% of the observed global warming."

Benestad 2009: "Our analysis shows that the most likely contribution from solar forcing a global warming is 7 ± 1% for the 20th century and is negligible for warming since 1980."

Ammann 2007: "Although solar and volcanic effects appear to dominate most of the slow climate variations within the past thousand years, the impacts of greenhouse gases have dominated since the second half of the last century."

Lockwood 2007: "The observed rapid rise in global mean temperatures seen after 1985 cannot be ascribed to solar variability, whichever of the mechanism is invoked and no matter how much the solar variation is amplified."

3. Относно очакваното бъдещо захлаждане вследствие на намалената слънчева активност:

Тук знам само за едно изследване, извършено от британския Met Office, което показва че намалената слънчева активност, очаквана в рамките на настоящото столетие (подобна на така наречения "минимум на Далтон" от 19в.) би довела до намаляване на температурите най-много с 0.08 градуса по Целзий, спрямо очакваното повишаване на температурите от въглеродните емисии в размер на 2.5 грудаса (сценарий B2 на IPCC). Дори ако се случи още по-значително от очакваното намаление на слънчевата активност, съизмеримо с най-значителния известен от историята слънчев минимум (минимума на Маундер от 17в.), може да се очаква намаление на температурите едва с 0.13 градуса по Целзий. За съжаление не разполагам с оригинала на този доклад така че нямаше как да го представя в подробности в предаването, но се надявам, че е достъпен за учените от БАН.

Свободни души

2012-01-20T23:22:00.001+02:00

Художник: Celso Junior

Допреди месец бях убеден, че "Сопа" е българско име на българско изобретение. Нещо като чушкопека, типично нашенско. Доказан метод за дисциплиниране на опоненти и изграждане на авторитет.

Оказа се, че и американците са изобретили СОПА, само че в онлайн версия. Подхождаща на дигиталната ера и с аналогична функция. СОПА, предназначена за пиратите които "крадат американска интелектуална собственост", но по същество мултифункционална.. сопа.

За известно време се стреснах. Дали наистина елитите в либералния свят ще прибегнат до използването на древно балканско оръжие за да прегазят свободата, която всички вземаме за даденост? Защото когато се ПИПА свободния достъп до интернет, без значение с какви намерения, се отнема нещо много по-важно и нужно от каквато и да е обосновка. Денят без Уикипедия го показа нагледно. Уикипедия е на всички. Информацията е в публичния домейн. Авторските права са второстепенни от гледна точка на обществения интерес. Както в случая със свободата на словото и Лари Флинт, но без (хартиена) порнография.

2012, обаче, изглежда е дете на 2011. Децата на интернет се надигнаха. Сопата се огъна и накрая поддаде. Но не и преди същата участ да сполети разрешенията за добив на шистов газ в България и проекта за трансконтинентален нефтопровод на САЩ Keystone XL. Всеки от тези резултати (успехи, ако сте на страната на протеста) беше неочакван, изненадващ, почти спиращ дъха обрат. Единствената аналогия, която мога да направя е с книгата на Кърт Вонегът "Времетръс", в която светът е низ от циклично преживявани събития и дежа вю, до момента в който времето се отпушва и се развилнява свободната воля.

Наистина, чувството е нещо такова. Освобождаване от хипнотичната итеративност на ежедневното безвластие. Счупване на виртуални окови, за които не сме подозирали, че съществуват. Цветно хапче за излизане от Матрица n+1.

И сега какво? Интернетът е спасен. Петролните пясъци и шистовият газ кротуват in situ, чакайки екологосъобразна технология. Джинът е излязал от бутилката след като е осъзнал, че бутилката е визуална илюзия.

Такава е. Душите са свободни. Свободата е право, но не защото някой ни го дължи, а защото животът и смъртта го повеляват. За всеки един човек на тази планета едно от двете е освобождение. И всеки има правото на избор.

През 2012 г децата на облака избрахме животът да е нашето освобождение. През 2011 г наследниците на халифата избраха същото.

Оттук нататък предстои сложното. Икономическото, енергийното, дигиталното робство е лесно - то се налага отвън и се преборва онлайн и на улицата. Вътрешното, духовното потисничество, което си налагаме сами или насаждаме у близките си е по-сериозната пречка. Натам трябва да насочваме все по-голяма част от инерцията на свободните души.

Не бъди мазошист*

2012-01-15T17:38:00.000+02:00

Добивът на шистов газ не е икономически оправдан

В контекста на държавата с най-смъртоносен въздух в ЕС и фактът, че 42,9% от електроенергията в България се произвежда от ТЕЦ, природният газ не е лошо нещо.

Замествайки лигнитните въглища и мазута, той предлага много по-чиста и относително по-нискоемисионна алтернатива, поне до момента в който възобновяемата енергия стане напълно конкурентноспособна. В допълнение, гъвкавостта на газовите енергийни мощности ще служи за изравняване на товара в мрежата от ветровите и слънчевите мощности в обозримо бъдеще, нещо което нито въглищните ТЕЦ, нито АЕЦ биха могли да постигнат.

В България никой не дебатира полезността на природния газ, сравнен с другите изкопаеми горива. Важни са единствено два други въпроса - "откъде идва?" и "как се добива?". Очевидно общностите които се тревожат за всеки от двата въпроса нямат общ език. Едните са склонни да делят света на русофили и русофоби. Другите (сред които често откривам себе си) на лоши корпорации и екоактивисти. Който и конец да дръпнеш в този спор води до редукционизъм, сиреч опростенчество.

За щастие има още една категория аргументи, която би могла най-после да събере опониращите фракции, ако не на една маса, то поне в същия мисловен домейн. Това са аргументите на икономическата ефективност, познати още като "Интересът клати феса" или грубия английски превод "Икономиката, глупчо".

Допускането, в едно изречение:

"Ако добивът на шистов газ в България не е икономически оправдано начинание, то поемането на разходи и екологични рискове за проучване и евентуален добив на такъв е нецелесъобразно".

Нещо такова се чува от МС и МИЕТ по отношение на АЕЦ Белене, нали? Тоест, няма да е зле ако същите институции приложат същата логика и за шистовия газ, при прилагането на принципа на предпазливостта.

В този смисъл налагането на мораториум не е лоша идея (впрочем министър Трайков опровергава сам себе си, като казва че "[с мораториум] завинаги [обричаме] България на това да не може ние българите да забогатяваме от собствените си богатства"- мораториумите не са завинаги, за разлика от някои екологични щети).

Хората са казали - "ще поживеем, ще видим". Шистовият газ е заключен в недрата на земята и досега не съм чувал някой от поддръжниците му да казва, че ако го оставим още малко там, докато Полша и другите източноевропейски страни започнат да го добиват, неговата стойност ще се обезцени. Напротив.

Именно заради обичания от поддръжниците на шистовия газ пример с Полша, обаче, твърдя, че няма да е чудно ако се окаже, че добивът на шистов газ НИКОГА няма да бъде икономически оправдан в контекста на Европа.

Ще дам 5 причини и 1 източник - данни, цитирани от американската финансова корпорация Блумбърг**. Именно информация на същата, насочена към инвеститори търгуващи с акции на добивни компании дава представа за силното надценяване на икономическата ефективност от разработването на шистовите залежи в Полша, които са и най-големите доказани в Европа.

Причина 1 - разлика в геологията. Намиращите се на територията на САЩ няколко обширни находища като формацията Марселус наистина са необичайни, от гледна точка на добрата комбинация от предпоставки. Според аналистите, добивът от първите полски кладенци разочарова, тъй като налягането на газа е много по-ниско от постиганото в Америка. Въпреки, че не знаем какво е това налягане в България, едва ли има някаква причина да вярваме, че то е по-сходно с това във формациите на американския континент, отколкото тези на проучените находища в Полша и Румъния. Със същия успех можем да се надяваме под краката ни да се намира еквивалент на саудитското петролно поле Гавар***.

Причина 2 - нужда от вода за производствени нужди. Всеки, който е пътувал в Америка знае, че с изключение на пословичните западни пустини, тази страна има богати водни ресурси в нисконаселени райони. Случаят не е такъв в Европа. Според цитирания от Блумбърг доклад, Полша разполага само с 1/10 от водните ресурси на добивните територии в САЩ и това е проблем. По-конкретно един жител на Полша разполага с 1 600 куб.м. възобновяеми водни ресурси на година, а един жител на САЩ с 16 500. Макар, че такова голямо обобщение е спорно, няма причина да вярваме, че в България разполагаме с необходимите количества вода за промишлено водовземане. Продължаващата суша у нас вече ограничава водоползването в язовирите, а река Дунав е с рекордно ниски нива. Според данни от университета PennState един кладенец за шистов газ добиващ от Марселус използва 300 000 галона вода на ден (1 135 кубика вода на ден!). За справка цялото потребление на вода от населението на област Добрич през 2010 г. е 10 980 000 куб. м. С толкова биха могли да бъдат захранени само 27 шистови кладенеца, без да остане нищо за жителите!

Причина 3 - Гъстотата на населението. Както стана дума по-горе, районите в които се добива шистов газ в САЩ са предимно слабо населени - дори тези в източните щати и средния запад. Европа е съвсем друг случай. Разликата между Полша и САЩ в цитираните данни е 122 срещу 32 души на кв. км. - или почти четири пъти. Добруджа не е метрополис, но не и сред най-слабо населените райони на България. Гъстотата на населението в България е по-голяма от тази на САЩ 2 пъти - над 65 души на кв. км, като в област Шумен тя е 63, в Област Добрич 46 а в Силистра 49. В тези райони населението е разпръснато в плодородната равнина, а не е съсредоточено в градски мегаполиси и обитаеми аграрни пояси, като в Тексас, Арканзас и Оклахома.

Причина 4 - земеделската продукция. Тук отново разликите, изтъкнати от аналистите имат значение. Процентът от БВП на Полша цитиран в доклада е 17% спрямо средно 6% за ЕС и 1,5% за САЩ. За североизточния район на България този процент малко по-нисък - 7,4% за 2009 г. по данни на НСИ. Все пак именно там е съсредоточено зърнопроизводството и превръщането на култивирани земи в безсрочно непроизводителни (въпреки повишената стойност при краткотрайния добив на газ и последващата условна рекултивация на замърсения с химикали терен) не е далновидна алтернатива. Поне така изглеждаше допреди година по отношение на много по-щадящото земята поставяне на фотоволтаични панели, което тогава предизвика остра обществена полемика и осъждане.

Причина 5 - Корупция. Това е може би най-тънката икономическа причина, но вероятно една от най-значимите в очите на самите компании и инвеститори. Прехваленият полски пример и тук дава фира - преди седмица Ройтерс съобщи за 7 ареста на полски държавни служители за получаване на подкуп за даване на разрешения за шистов газ. На пръв поглед изглежда, че лошите американски корпорации приветстват корупцията на всяка цена. Всъщност, не е така. За тях тя е разход за правене на бизнес в развиващите се страни, където това не може да се заобиколи, но същевременно е и голям репутационен риск. Случилото се в Полша няма да остане без последствия нито за уличените служители, нито за замесените инвеститори, особено ако същите са публични компании. Дори вездесъщите Шеврон едва ли се радват на наследството на Тексако в Еквадор и без съмнение си пожелават всичко това да не се беше случило. Фактът, че големият енергиен бизнес и корупцията в България вървят ръка за ръка всъщност оскъпява добива - съответно и цената на продукцията, която отново ще платим ние, след като оберем другите негативи.

И така, нека не бъдем мазошисти. Дори да не ни плашат екологичните рискове от добива и проучванията на шистов газ или да смятаме, че те могат да бъдат избегнати с напредъка на технологиите, икономическата рентабилност на този енергиен източник за Източна Европа все още предстои да се докаже. А това не е нужно да се случва на опитни полета в Добруджа и на наш гръб.

*Мазошист - човек, до болка вярващ в ползите от евентуален добив на шистовия газ в България и абсолютно нежелаещ да се вслуша в екологични и икономически доводи против.
**Докладът, на който се основават данните цитирани от Блумбърг е разработен от Oswald Clint за Bernstein Research и е със статут на платен достъп за борсови инвеститори.
***Същият вид оптимизъм често се среща при играчите на лотария или Тото2, които просто нямат представа за истинските вероятности, определящи шанса за печалба (след като веднъж за прочели за някой спечелил във вестника). Има и една поговорка за жабата и коня.

Да се бориш за живота - Фаза 3

2012-01-12T11:37:00.000+02:00

Ако някога се проведе състезание на тема "най-много интелигентни и одухотворени физиономии на квадратен метър в България", то екологичните протести със сигурност ще спечелят с голяма преднина.

Погледнете тази фотогалерия от Дневник и ще разберете точно какво имам предвид. Къде другаде виждате такива лица? Къде другаде у нас хора излизат на студа за да искат нещо, което по никакъв начин не ги облагодетелства лично, а само им навлича гняв, презрение, хули, подигравки или в най-добрия случай неразбиране от останалите?

Ако някой погледне тези снимки и каже, че на някого от тези хора е платено, че дори един от тях е изял кебапче за да надува свирка, то този някой се намира в първата и най-начална фаза на отричането. Ще последва Фаза 2 - яд (гнева на офшорката), Фаза 3 - пазарене (със собствената съвест), Фаза 4 - депресия (тази на апатичното българско мнозинство)..

Казвам това, не защото съм част от екологичното движение, а защото не съм. Много от симпатичните лица на протеста са мои познати, приятели, те винаги са искали да ме приобщят и да ме направят част от себе си. Понякога, като вчера, ги уважавам с присъствие. Друг път се дърпам. Аз съм един от рехаво-приобщените към борбата с неправдите българи, които като котка на Шрьодингер или се примъкват със закъснение или си търсят извинение. "Не ми се ходи на протест сега. Има по-добри начини от протестите. Работя с това министерство - имам конфликт на интереси."

Не желая като "еколозите" да ставам магнит на недоволство и неразбиране. Искам просто законите да се спазват, правата да се зачитат, интересите да са в баланс, а не в конфликт. Уви. Изглежда още съм само в Третата фаза на отричането: опитвам се да се спазаря. За разлика от одухотворените лица, които не желаят да се пазарят за нищо от името на природата и бъдещите поколения.

Една моя позната роди бебе преди няколко месеца. Бях й на гости и тя ми описа какво е да се грижиш за двумесечно човешко същество. Работиш според нуждите, ежедневно, ежечасно. Нямаш никаква почивка. Никакво удовлетворение. Никакво потупване по гърба за добре свършена работа. Няма лента за рязане (освен съвсем в началото). Просто си там и се бориш за живота, поставяш тялото си (съвсем буквално в случая на майката) между него и смъртта.

Това правят и "еколозите" в България. Защото един закон може да се промени няколко пъти, но едно отсечено дърво остава мъртво завинаги. Затова "еколозите" трябва да са постоянно нащрек и да скочат при първа нередност, да организират протест и да положат телата си пред булдозерите. За което ние, останалите, да прочетем в новините и да обсъдим колко кебапчета (Фаза 1) или шамари (Фаза 2) са изяли.

А пък аз и хората като мен във Фаза 3 наблюдаваме борещите се за живота одухотворени лица, продължаваме да се пазарим с тях, с нашата съвест и с обществото (включително и чрез този блог пост). И усещаме как, малко по малко, започваме да клоним към Фаза 4 (депресията).

Моля, някой тук да ми напише оптимистичен финал.

Упражнение в липса на емпатия

2012-01-04T11:07:00.000+02:00

От първи януари тази година кокошките трябва да се отглеждат в клетки, които осигуряват 750 куб. см въздух на всяка птица, и са оборудвани с гнезда за снасяне, кацалки, стелка за прахова баня и чесалки за крака и нокти.

Снимка: ББС 15.06.1999 г.

Информацията е от Дневник и предава най-точно условията на т. нар. европейска Директива 1999/74/EC за добруването на кокошките-носачки, която определя тези правила и сроковете им преди цели 13 години.

Както с много други норми на ЕС, това правило е нещо, с което трябва да живеем, цената на приобщаването ни към европейското семейство (която на много българи напоследък се струва тежка). На фона на останалите ограничения, мъмрения и понякога несправедливи унижения (справка Шенген) правилото за кокошките би трябвало да се усеща леко като перце. В края на краищата не ни спират реакторите. Не ни облагат домашната ракия и не ни забраняват шкембе чорбата. Не ни натрапват дори чужд лобизъм - че кой "плаща" за тази директива.. производителите на чесалки и стелки??

Просто едно микроскопично добронамерено съображение, целящо да ни направи с няколко кубични сантиметра по-човечни. Един вид евтино упражнение в емпатия, което може да послужи за да не трябва да научим някой по-скъп урок.

Така ли го възприемат българите? За жалост не. Темата, разровена и изкълвана от медиите поради липсата на по-интересни новини по празниците предизвиква съвсем друга реакция в дискусиите и коментарите под статиите. От дребното нещо, което е, тя се превърна в нещо по-голямо и по-знаково - обратното на това, което цели директивата.

Упражнение в липса на емпатия.

Погледнете коментарите под всички български статии за новите правила за кокошките. Това, което е видно е смущаващо, но не изненадващо. Съвсем никой или почти никой не се изказва в подкрепа на домашните птици и на новите правила. Преобладават негативизъм, скептицизъм и подигравки. Закачките и оплакванията най-добре могат да се определят като "кокошкарски", но са също и нехуманни.

И безсърдечни.

За да илюстрирам преброих и сравних уклона на коментарите под няколко статии. Погледнете ги сами и прочетете коментарите:
- Дневник (1) : общо 10 коментара - 10 негативни/скептични
- Дневник (2): общо 19 коментара - 17 негативни/скептични
- 24 часа - общо 2 коментара - 2 негативни/скептични
- Novini.bg - общо 1 коментар - 1 негативен/скептичен
- Mediapool - общо 16 коментара - 13 негативни/скептични

На този фон почти странно изпъква bTV, в чиято не съвсем осведомена интернет анкета от 26 коментара, цели 8 са в подкрепа на хуманното птицевъдство, а в неприключилото гласуване привържениците му преобладават с 60 на 40%.

Какви изводи могат да се направят от всичко това? (1) Че практически всички, които пишат коментари под интернет статии са "хейтъри"? (2) Че българите масово - с изключение на обособена кохорта от зрителите на bTV (същите, които пращат СМС-и) страдат от патологична липса на емпатия?

Между другото, някои казват, че постигането на по-високите степени на емпатия, които включват алтруистични действия и съчувствие към други живи същества, различни от хората, е една от определящите черти на развитата цивилизация. От друга страна, липсата на емпатия и усещане за чужда болка е част от диагностичното определение на психопатията.

Накъде вървим... като общество и като хора?

О трионенбаум

2012-01-02T14:04:00.000+02:00

Разхождам се в най-големия парк в София - Западен парк. Това е любимият ми парк, защото е най-див - макар, че е залесен едва през 50-те години на 20-век като един вид демонстративен проект. Днес го знаят само хората от околността и е рядко посещаван - причините са известни. Известно е и решението на общината. Тук, както и в други случаи явно се следва принципът - няма гора, няма проблем.

Аз, обаче, продължавам да се наслаждавам на замръзналата гора. Вече съм почти до стария военен полигон, буковете отстъпват място на брезички, а брезичките на по-стари елхи. И ето, че се натъквам на "коледно чудо". Белият сняг покрай пътеката е застлан с килим от иглички и малки елхови клончета. Взирам се по-внимателно и разбирам, че клончетата са откъснати и разхвърляни безразборно. Вдигам очи. На височина 5-10 метра големите клони на снажната ела са пречупени и липсват, сякаш в короната на дървото е имало бой между исполински бобри и мутирали катерици. Ясно личи, че някой се е катерил високо и е носил трион.

Не се чудя дълго къде са отишли клоните. На някой от пазарите в Красна поляна - където са ги купили граждани, които са нямали достатъчно пари или пък са имали достатъчно "съвест", за да не купят специално отгледано за целта дръвче. И така тази анонимна елха от парка зарадвала много столичани за празника.

Това коледно чудо не е изолирано явление. Близо до входа на парка гората е значително оредяла от "санитарните сечи". Грозните пънове, отрязани безразборно и на различна височина стърчат край пътеките подобно на бар чартове, а арести се правят само след телевизионни репортажи.

Докато завършвам разходката си започвам да мисля за случващото се със Западен парк в нова светлина. Всъщност не става въпрос за нарушение на закона, а за неформално публично-частно партньорство. Очевидно "предприемачите" желаят същото, което иска общината. Разчистването на терена е и разчистване на пътя, за облагородяването на това занемарено публично пространство, което според думите на арх. Петър Диков се води парк "само на картинка". Когато излизам от парка виждам, че на входа е паркирал полицейски патрул. Вероятно за да надзирава дейността на "частните партньори" и за да следи дали всички внимават в картинката.

Пожелание за 2012 г. - долар за ватпик!

2011-12-31T18:22:00.000+02:00

Разбира се, нямам предвид поскъпване на тока..

Става въпрос за тенденцията на поевтиняване на възобновяемите енергийни източници и в частност фотоволтаичните панели, която и през тази година се запази в нормите - от 2009 г. насам цената на фотоволтаичните модули е паднала повече от два пъти. От 1985 г. до декември 2011 г. цената за един ватпик (което не е същото като ват) пада от над 7 долара до малко над 1 долар (виж долу). Можем само да си пожелаем, че още през тази зима психологическата бариера от 1 долар най-сетне ще бъде счупена, и енергията от слънцето ще се доближи още повече до постигането на паритет в мрежата!

Източник на графиката: GreenTech Media

Още веднъж щастлива 2012 г!

Eфирни изяви... Дянков 2.0 през 2011 г.

2011-12-31T17:02:00.000+02:00

Неочаквано: тази година постигнах своеобразен "голям шлем", като по странни поводи се появих във всички ефирни национални телевизионни канали (в някои по 2-пъти). По принцип смятам, че българските медии изобилстват от "говорещи глави", които нямат много какво да кажат. Не бих желал да се превърна в една от тях, затова и смятам че засега тези ми изяви са достатъчни. Ще стигнат и за 2012 г. Eто ги по-интересните пет:

По Канал 1, за 7-милиардния жител на планетата:

По bTV за ежегодното велосипедно шествие в София:

По Нова в Часът на Милен Цветков за мръсния въздух:

По ТВ7 в Споделено с Камелия за правенето на добри дела:

И разбира се... пожелавам много здраве и късмет през 2012 г.!

Защо горите-ски писти не са оферта

2011-12-26T20:27:00.003+02:00

Днес на Витоша беше един хубав ден. Качихме се с маршрутка до Златните мостове, после пеша през гората поехме към Алеко където за 11 часа беше насрочен протест-откриване на ски сезона без лифтове. Естествено не успяхме да стигнем нито в 11, нито в 12, нито дори в 1. Просто планината ни плени и беше толкова красива, без хора и хартийки и покрита с недокоснат сняг.

снимка:аз

Към 13:30 бяхме на Алеко и открихме че сред хора в планината също може да е весело. Оказа се че и без лифтове ски училищата работят, деца тромаво следват инструкторите като малки патенца, сноубордисти криволичат и слягат преспи, а по въздуха лениво се пързаля миризма на кебапчета. Заради дългия преход не си носехме ските/шейните, затова пък бях взел 6-метров найлон от последния ремонт вкъщи. Първо ни послужи като трапеза за обяд, после трима души се спуснахме върху него по необработената писта (от това за щастие нямам снимка).

снимка: Дневник

Да си призная честно не обичам много протестите. Ходя по изключение, когато нямам конфликт с работата и когато особено много ме налегне чувството за граждански дълг. За съжаление и при това положение ми се налага да ходя по-често, отколкото искам - поне 2-3 пъти в година. Въобще не одобрявам това, което "Витоша ски" правят на Витоша, това което си мислят, че правят, и това което им се ще да направят. Спомням си как веднъж си говорих с един от техните инженери относно един бент с габиони, който направиха над Лалето по пътеката Симеоново-Алеко. Инженерът ме излъга че правят всичко това само за да укрепят пътеката и дори ме попита дали ми харесва. Разбира се просто съсипаха тази отсечка от пътеката и загрозиха дерето, отрязаха няколко дървета, активизираха един сипей и дори козметичния чакъл, който положиха вече го няма. Всичко това за да имат нещо като голяма локва, откъдето да черпят вода за оръдията. Не ги обвинявам излишно. Те са просто фирма, която си търси печалбата. Въпросът е доколко това вреди на другите интереси, и най-вече на общия ни интерес от съхранена природа.

За какво става въпрос и дали фирмата упражнява шантаж като спира лифтовете на Витоша за да получи промяна в Закона за горите (тук въпросителният знак е по желание) - можете да прочетете в статии като тази от Дневник.

За мен е по-интересно да се изгради разбиране затова какво ще се случи ако "Витоша ски" получи това, което иска, дали то е добро за туризма и колко е вредно за околната среда. Добре е да се заеме информирана позиция по тези въпроси, затова е нужно да четем не само новинарски статии, а например оценки на екологично въздействие изготвени във връзка с инвестиционните планове. Добре е да чуем обществените обсъждания на собствените разработки на "Витоша ски", както и как инвеститорът отговаря на зададените му въпроси.

Като край на този пост искам да покажа една проста картинка. Тя е от университетския ми учебник по екология, който цитира резултатите от един от най-известните полеви екологични експерименти в Хъбард Бруук (много наподобяващ сеч за ски писта). Проучването за пръв път доказва необоримо ролята на дърветата и горските екосистеми в задържането и контролирането на хранителните вещества в почвите. Без дървета дъждовете и потоците бързо отмиват от планинските склонове съставките, нужни за да може в бъдеще отново да поникне гора. Тоест ако класифицираме една ски писта като гора, може да създадем юридически нонсенс, но не и бъдеща гора.

Още за мръсния въздух..

2011-12-23T11:03:00.000+02:00

Миналия вторник имаше един (почти непосетен) дебат в Ректората на СУ относно замърсяването на въздуха, на който се изнесоха някои интересни данни. За дебата приготвих още няколко графики от Европейската агенция по околна среда, които ясно показват източниците на замърсяване на въздуха от транспорта. Обърнете внимание колко много от емисиите на фини прахови частици (ФПЧ), които са такъв проблем у нас се дължат единствено и само на ауспусите на автомобилите (в светлозелено).

Фини прахови частици

азотни окиси

въглероден моноксид

От същия доклад на ЕАОС извадих и графика на въздушното замърсяване в няколко основни европейски града (Братислава, Лондон, Рейкявик, Прага и Стокхолм), по отношение на ФПЧ. Забележим е голям напредък през последното десетилетие в измервателните станции, които се намират далеч от автомобилния трафик (горе). Трафикът, обаче, остава голям проблем, както е видно от измервателните станции в близост до основни пътни артерии (долу). Защо българите дишаме най-смъртоносния въздух в Европа е ясно, когато наложим стойностите, установени от автоматичните станции "Дружба" и "Орлов мост" в София:

Холивудска солидарност

2011-12-01T10:34:00.000+02:00

Като всеки софиянец и аз обичам да ходя на кино в четвъртък за 5 лв. Не подбирам много какво гледам, освен че по презумпция е двуизмерно и обикновено идва от Холивуд. През последните две седмици реших да се поразвлека с една сезонна комедия и един научнофантастичен екшън.

Бен Стилър и Еди Мърфи изхвърлят ферари от небостъргач

Каква бе изненадата ми, обаче, когато вместо очакваното получих две остри социални критики, чийто сценарии са сякаш измислени в палатка на движението Окупирай.

"Кинти в небето" проследява аматьорската вендета на персонала на апартаментски комплекс за милиардери. Водени от манхатънския близнак на Робин Худ (Бен Стилър), бачкаторите се борят за пенсиите си, откраднати от филмовата версия на Бърни Мадоф. Сюжетът и героите са наистина доста посредствени, с изключение на развръзката. Там за голямо мое удоволствие Бен Стилър демонстрира на неразбиращия крез една моя любима постановка в теорията на игрите - Homo reciprocans (маскирана като шахматен ход с жертва на кралицата).

Тимбърлейк носи стилен часовник, а времето е пари.

Вторият филм, не толкова находчиво преведен "Дилъри на време" е много по-шокираща дистопия, не защото показаният свят би могъл един ден да се случи, а защото в много отношения той вече е. Фактът, че само след няколко месеца ЕС може да си търси нова валута, още повече подсилва реализма на потенциалната икономическа система, в която времето е пари и ако не откупиш достатъчно време, умираш. Отново, капиталистическият модел е подложен на унищожителна канонада от визуални импресии и диалог, подчертаващи системната и "необходима" неправда, която е негово следствие. Гетата и другите "часови зони", неумолимите "часовои" и генетично инженираните безсмъртни аристократи повдигат твърде много въпроси, които подобно на първата Матрица, не могат да бъдат адресирани адекватно в рамките на самия филм. Като целулоиден фураж, те тепърва ще навлизат в преживните стомаси на обществото.

"Модерни времена" на Чарли Чаплин: анти-капиталистическият уклон не е новост в Холивуд

И така - защо Холивуд изведнъж променя курса и вместо подсладени въглеродни копия на Американската мечта, започва да ни пробутва подобни ленти? За мен отговорът е един. Онова, "преломното" нещо - неназованото и неосмисленото още, което от 2008 година се усеща в обществата на развития свят, а тази година вече е особено забележимо в протестите и обществените нагласи, е заразило и кинаджиите. Нещо фундаментално в нашите разбирания е към края си, а нещо друго предстои да се роди. Чувствителните творчески души в киното (дори американското) някак усещат това и са успели да огънат сценариите, продуцентските къщи и бюджетите си за да го отразят като един вид крива леща. Създаването на един филм отнема поне 2-3 години. Не знам как ще изглеждат холивудските продукции през 2015 г., и може би няма да има значение. Киното е огледало на времето, а вече не ни е нужно огледало, за да знаем че живеем в интересни времена.

Ти си това, което дишаш

2011-11-29T10:53:00.000+02:00

След като учавствах в предаването на Милен Цветков на тема "Смъртоносен ли е въздухът в България" се поразрових за eдна графика за целогодишното замърсяване с фини прахови частици (ФПЧ) от Европейската екологична агенция, които преведох в МСпейнт. Ето я:

Междувременно, Energy Online алармира, че проблемът със замърсяването с ФПЧ се простира отвъд мръсните градски зони и превишените концентрации се отчитат над цялата страна - дори в планините! Цитираният източник е Валери Серафимов от ИАОС, който също беше при Милен Цветков.

"Отчетено е завишаване на замърсяването на въздуха на територията на цялата страна, съобщиха от Изпълнителната агенция по околна среда. От седмица българите дишат опасни за здравето фини прахови частици. Запрашаването е започнало от 15 ноември и продължава и в момента, обясни началникът на отдел „Мониторинг на въздуха“ в агенцията Валери Серафимов.

В последната седмица превишенията в различните райони на страната са от 2 до 5 пъти над нормите за безопасни нива на фините прахови частици във въздуха, показват данните от автоматичните измервателни станции на екоагенцията. Нивата на замърсяване обаче не са рекордни като величини, а типични за това време на годината, допълват от Изпълнителната агенция по околна среда.

Замърсяване с над 5 пъти над нормите е отчетено дори от станциите на Копитото на Витоша и в малките морски градчета като Несебър. В обикновени дни тези станции се ползват като маркери за нормалните нива на прах и други замърсители във въздуха."

Повече за фините прахови частици може да научите тук.

Ето и линк към записа на предаването (пуснете си от 18 минути и 50 сек, преди това слушателите говорят с Милен Цветков за икономиката и конспирациите на Симеон Дянков)

7 милиарда души, колко точно е това?

2011-10-29T16:04:00.000+03:00

Eлементарно WatSan - Световен ден на водата

2011-03-22T14:30:00.000+02:00

снимката е от Дака, Бангладеш - виж оригинала тук

Днес е Световният ден на водата. Както и през предишни години на страницата на World Water Day са публикувани различни изследвания, свързани с най-нужния за просъществуването на живота изчерпаем ресурс и начините, по които ние хората взаимодействаме с него.

Впечатление прави едно изследване на Humanitarian Futures Programme относно наболялата криза в градските гета на развиващите се страни под общото наименование Wat/San (water and sanitation – вода и пречистване).

Става въпрос за липсата на питейна вода и елементарни хигиенни условия, които са и един от основните фактори за това крайната бедност в много от градските райони на света да се превърне в истинска хуманитарна катастрофа. Фактите са стряскащи. Според прогнозите на ООН до 2050 г. повече от 5 милиарда души ще живеят в градовете на света, 30% от тях в урбанистични гета. Дори и в настоящия момент 1 милиард души (500 милиона в Азия, както и 80% от градското население на Африка) живеят в такива гета, без регулярен достъп до чиста питейна вода и работеща канализация.

Макар, че в някои райони вода наистина не достига, бариерите пред изграждането на адекватна инфраструктура са предимно политически, икономически и административни. Очакваните ефекти от нарастването на населението, вътрешната миграция към градовете и глобалните климатични промени превръщат Wat/San проблема в световна катастрофа в зародиш. Факторът Wat/San допълнително влошава други социални и политически проблеми в развиващия се свят като корупция, бедност и насилие. Изследването разглежда потенциални бедствени сценарии включващи граждански конфликти и дори пандемия от заразни вируси.

Какво е решението на Wat/San кризата? На фона на мрачните прогнози предложените от Humanitarian Futures мерки за справяне с проблема изглеждат почти елементарно прости:

- Бизнес модели, съобразени с икономическите реалности на градските гета;

- Микрокредитиране и развитие на модулна инфраструктура, изградена от самите жители, вместо централизирано планирана ВиК мрежа;

- Включване на формалните и неформални социални структури на гетата в управлението услугата за да се постигне приемственост и ползи за общността;

За съжаление някои райони на България все още страдат от своя собствена Wat/San криза. Ще станем за смях ако въпреки милионите европари, които хвърляме за ВиК жителите на Бангладеш ни изпреварят посредством микрокредити.

Земя, Вода, Огън, Вятър

2011-03-13T10:42:00.000+02:00

Наскоро гледах един от последните документални филми на BBC озаглавен "Как Земята ни Направи" (How Earth Made Us). Петте серии изследваха влиянието върху човешката история на четирите природни елемента - земя, вода, вятър и огън. По един епизод за всеки елемент показваше как възхода и падението на различни цивилизации е предизвикано от разнообразни природни явления и катастрофи. Петият и последен епизод на сериала разглеждаше петия елемент - хората, и начините по които ние сме успели радикално да "изменим уравнението" и да подчиним силите на природата.

Изглежда, че след невъобразимата природна и човешка катастрофа в Япония, BBC ще трябва да добави шести епизод - "Как Земята ни Погубва". В ход са всички стихии описани по-горе. Земята, която в своя исполински гърч предизвика бедствието. Водата, която нахлу в подредената ни човешка среда отнасяйки селища и животи със себе си. Огънят, който излезе извън контрол в разрушените ни градове и в ядрените реактори, които смятахме за безопасни. И вятъра, за който жителите на Фукушима се страхуват, че ще донесе радиация.

Урокът, който природата ни изнася в момента, разжалвайки най-големия отличник сред развитите индустриални общества е колкото болезнен, толкова и важен за нашето дългосрочно съхранение. Куражът и подготовката на японците да се справят с бедствието също ни дава надежда, но не и лъжлива увереност, че някога ще можем да се наречем едноличен и безусловен господар на планетата.

В Очакване на Супермен

2011-03-05T13:17:00.000+02:00

Бъдещето на Б..Америка ще се реши в класните стаи.

Добре ще е някой да направи подобен филм и у нас...

Мислех си, че ще ми е трудно да изгледам филм от час и петдесет минути, занимаващ се с проблемите на образователната система и обществените училища в САЩ (въпреки, че имам и конкретна причина да го гледам). Оказа се... трудно, поне в началото. Има едно малко гласче в главата на обикновения български зрител, което винаги саботира подобни усилия с мисли от сорта на "неее, там са твърде тъпи", или "твърде дебели" или "твърде черни". Защо неспособността на Америка да изучи своите тъпи, дебели и черни деца до нивото на гениалните, слаби и жълти китайчета трябва по някакъв начин да касае мен?

Ами трябва. Само фактът, че половината от българчетата са функционално неграмотни би следвало да бъде най-големият скандал в държавата, защото е по-важен от всички останали теми на деня взети заедно. Този факт обезсмисля всички дългосрочни икономически политики. Време е да научим какво точно означава понятието "алтернативен разход" (opportunity cost). Всеки нов мегамонолит от железобетон излят с пари, ресурси и внимание, които могат да бъдат насочени към образованието и професионалната реализация на младото поколение, много скоро ще се превърне от двигател на растежа (при една хипотетична икономика базирана на знанието) в паметник на невежеството и глупостта. Такива вече има достатъчно.

Затова препоръчвам да гледате "Waiting for Superman", най-вече ако можете да го осмислите без предубеждение.

Обърнатият Часовник

2011-02-27T07:23:00.000+02:00

[По време на презентацията на Форум Дом не успях да покажа елементарното филмче, което си играх да сглобявам в Windows Movie Maker една късна вечер въобще. Пускам го тук с надежда да изпълни своята образователна функция]

"Сложният живот започна в 8 ч. сутринта. Сега е 9 ч. Планетата ще бъде обитаема до 10."

Аналогията е простичка и е направена за първи път от астробиолозите Питър Уард и Доналд Браунлий в тяхната книга "Животът и смъртта на планетата Земя"

Идеята на авторите е, че ако разглеждаме историята на Земята като един астрономически ден, в който всеки изминал милиард години отговаря на 1 час, стигаме до извода че Земята в момента е в 04:30 часа сутринта. Сложният живот, развил се в рамките на един биологичен миг, познат на науката като "Камбрийската експлозия" е стартирал едва малко преди 4 ч. или половин час преди нашата епоха. Дотук всичко изглежда добре. Нека, обаче, да "обърнем" часовника. Онова, което е неизвестно на повечето хора е, че краят на сложния живот на Земята (всичко по-комплексно от бактерия) вече е предначертан от динамиката на слънчевата активност и ще настъпи след около 500 милина години - след още само половин час! По това време Земята ще бъде жежка пустиня, океаните ще се изпаряват, а хабитатите, които познаваме просто ще изчезнат. Така ние сме не просто събудени от сън в 4:30 сутринта, а сме грубо разбутани от палача, който ни съобщава, че ще ни обесят на разсъмване.

В моята презентация аналогията беше леко променена - реших че един час може да съответства на 500 милиона години вместо милиард, като по-този начин "беше даден" още половин час на живота и (евентуално) на човечеството. Разбира се от научна гледна точка това е напълно допустимо, тъй като релативната рамка се запазва - животът е стартирал истински в 8 сутринта (като повечето от нас), измил е зъбите, развивал се е на път за работа и е достигнал до 9:00 часа, когато в офиса е влетял лошият мениджър (ние) и е вкарал стрес в цялата биосфера. Лошият мениджър (естествено) не си дава сметка за дедлайна на големия проект, който изтича след още един час или в 10 сутринта. Ако се амбицира мениджърът може би е в състояние да удължи проекта (това не знаем) или да го прехвърли в някой друг офис. Целта на аналогията е да се внуши на мениджъра колко крехък и уникален е животът и да му се вмени малко повече съвестност.

Което естествено може да постигне и обратния резултат. Човечеството може да вдигне ръце и да каже "Какво ви глобално затопляне? След 500 милиона години слънцето ще изпари целия наш (според него) труд!", да затръшне вратата и да надуе Рок Радио.

Затова е хубаво аналогията за обърнатия часовник да се разглежда паралелно с долната картинка, която показва нещо доста интересно за живота като цяло:

Жълтите триъгълничета са големите изчезвания (астероиди, вулкани и др.). Зелените барове изобразени на вертикалната ос показват броя на ясно дефинираните родове от свързани биологични видове (например примати), населяващи планетата - които в момента са около 5 хиляди. Това е един своеобразен индекс на биоразнообразието, а тренда е ясен. След всяка екокатастрофа животът се възстановява и става по-силен. Дори и най-голямото изчезване, настъпило около 8:25 ч. (преди 250 милиона години) и почти изличило живота (96% от океанските и 70% от сухоземните видове) е последвано от постепенно възраждане и възход. Така достигаме до настоящия момент, в който биосферата изглежда по-неуязвима отвсякога, а като страничен ефект от еволюцията се появява човечеството. И за какво? Логиката на слънчевия ядрен реактор е неподвластна на убеждаване. След 500 милиона години Земята няма да бъде годна за живот, напук на цялото колосално усилие.

Впрочем ние сме шестото жълто триъгълниче и вече сме предизвикали едно ново и доста уникално по своя механизъм масово изчезване на видове. Ефектите от него върху цялостната картина на биосферата ще продължат може би 5 милиона години (ако съдим по предишни изчезвания). В аналогията на обърнатият часовник това са някакви си 6 минути - времето за което лошият мениджър те откъсва от написването и изпращането на спешния е-мейл. След тези 6 минути до крайния дедлайн ще останат почти 25. Може би ще има време за еволюиране на по-отговорен мениджър (било то друг разумен вид или някакво ново ниво на колективен екосистемен интелект).

Какво означава, обаче, всичко това за нас? Недопустимо е просто да кажем - нека дойде друг мениджър и да оправи нещата. Независимо дали ни харесва или не, ние сме настоящият изпълняващ функцията президент на биосферата (микробите вероятно са по-важни от нас, но те са по-скоро общото събрание на акционерите). Ако някакъв извънсистемен фактор може да повлияе на дългосрочното развитие на живота на Земята (поне през следващите век или два), това са човешките решения. Безотговорно е да пречим (съзнателно или не) на работния процес, а и не е в природата ни да оставяме нещата на самотек. Трябва да преглътнем факта, че сме били и още сме лош мениджър, да седнем в президентския си стол, да включим компютъра и да формулираме план. На десктопа ще открием иконка на часовник, който тече наобратно. Crunch time.

В "Здравей България" по Нова...

2011-02-27T06:48:00.000+02:00

Камерите спират. Светлините угасват..

Вито:

- Абе наистина е много готино това с музикалните коли.

Ели Гигова:

- Да бе, наистина много яко.

Мария от funkt.eu:

- Супер е.

Пауза. Лицето на Мария изведнъж посърва.

- Обаче в България всички коли ще свирят чалга..

Картинката изплува в съзнанието на присъстващите. Шок.

Защо новата мобилност няма да се случи

2011-02-16T21:39:00.000+02:00

Миналата седмица в София се проведе първата конференция за един нов тип мобилност. От почти сто години насам технологията на всички автомобили по света е една и съща, позната на всеки от нас. Тя е сигурна, удобна и евтина и осигурява всичко необходимо на хората, решили да предпочетат личния транспорт.

Тезата на участниците в конференцията, обаче, беше друга. Те обединиха глас в подкрепа на напълно нова и недоказана технология и се опитаха да убедят публиката и медиите, че именно в нея е бъдещето на личните превозни средства. Изтъквайки нейните ползи, те се опитаха да потулят многото недостатъци и неизвестни, свързани с внедряването й. В този пост ще се спра първо на ползите, а след това ще се фокусирам върху недостатъците с цел да поясня на читателите защо въвеждането на една напълно нова парадигма на автомобилните двигатели е неуместно, неразумно, и практически неосъществимо.

Какви са ползите от революционния нов тип двигател с вътрешно горене (ДВГ)? В интерес на обективността ще трябва да спомена основната полза, на която презентаторите в конференцията обърнаха немалко внимание. Тези автомобили могат да изминават непрекъснат пробег от над 200 км, дори главоломните 500-600 км! Това наистина би позволило едно несравнимо удобство и пълна промяна на навиците на шофьорите при пътувания на дълги разстояния. Ще може да се шофира непрекъснато, без да се правят отбивки и спирки на всеки час, час и половина, за да се зарежда колата в контакта на някое уютно кафене, докато се хапва кифла и се разменят разговори за времето с местните жители. Шофьорите ще могат напълно да игнорират досадните малки градчета и второстепенните природни и исторически забележителности по пътя, скъсявайки по този начин с час или два времето на пристигането в крайната дестинация. Дългите и монотонни часове шофиране ще стимулират музикалната индустрия, до приборното табло в колите ще се появят и шикозни „къп холдери” за кафе.

Друго предимство на автомобилите с ДВГ е тяхната унифицирана, диктувана от устройството и разположението на двигателя и трансмисията форма. Това ще направи автомобила по-разпознаваем в градската среда, понеже всеки ще знае как точно трябва да изглежда една лека кола. Някои от неустоимите малки детайли, които ще виждаме върху практически всеки автомобил ще са хромираните решетки на радиаторите, издаващите настървеност и хъс дълги муцуни с оребрен капак, и херувимските издатъчета от едната страна на задницата наречени ауспуси. Ще изчезнат недоразуменията по пътищата като паякоподобните кабриолети с двигател във всяко колело, странните яйцевидни триколки, нестандартно оразмерените возила за един, двама или трима пътници, модулните гъсенични влакчета и всички други приумици, нарушаващи правото на участниците в движението да се обграждат със симетрия и естетика.

Тук, обаче, е моментът да споменем някои от потенциалните недостатъци на новата технология. Ще изброя само основните недъзи бегло, без да се спирам твърде подробно на всеки от тях, тъй като понастоящем никой от нас не ги е изпитвал на собствен гръб (затова и разсъжденията ми относно рисковете от двигателите с вътрешно горене се градят основно върху догадки и хипотези).

На първо място двигателят с вътрешно горене използва като гориво различни разновидности на петрола. Този наскоро открит енергиен източник съхраняващ огромно количество енергия вече е достъпен масово макар и не у дома. Това налага и първото ограничение на собствениците на петролните коли. Вместо да зареждат колите си с енергия удобно от къщи, те трябва да отидат до специален търговски обект, където горивото се налива в колите им от общ резервоар. Времето за пътуването до обекта, зареждането и чакането на каса може да надхвърли 15-20 минути – почти колкото времето за бързо зареждане на електромобил. Представете си например, че ви се наложи спешно да отскочите донякъде и установите, че в колата ви не достига петролен дестилат? Ще трябва да се отклонявате от маршрута си и да се редите с колата си и без нея на няколко опашки. А ако не дай си боже установите, че нямате достатъчно гориво за да стигнете дори до обекта?? За да е целесъобразно ползването на ДВГ автомобили в градовете трябва да се изградят десетки, дори стотици такива обекти. Това от своя страна крие рискове, защото има данни, че петролните продукти замърсяват водите и почвите и дори са вредни за човешкото здраве.

Вторият недостатък на колите с ДВГ са емитираните от двигателя отработили газове, които се образуват от горивния процес и се изхвърлят от споменатите по-горе ауспуси. Въпреки наличието на системи за филтриране на газовете, концентрацията на много подобни източници в гъсто застроените градски райони може да създаде проблем. Ако човек се движи пеша или с колело по тротоара до път претъпкан с ДВГ автомобили, той ще усеща специфична неприятна и задушлива миризма, която при продължително излагане може да доведе и до респираторни проблеми. Най-лошото в случая е, че за разлика от електрическите двигатели, ДВГ не се изключват автоматично при престой на място на автомобила, което означава концентриране и влошаване на проблема при задръствания. Естествено можем да очакваме, че шофьорите ще бъдат съобразителни и ще изключват сами двигателите си на светофарите за да не пречат на околните. Тъй като при тръгването от място колите с ДВГ емитират повече газове и вдигат значителен шум, водачите на мощни спортни коли ще трябва да отлепят съединителя (допълнителен педал, който се командва синхронизирано с лост за дясна ръка) леко и плавно, което като плюс ще ги насърчи да показват един на друг своята прецизност при контролирането на машините на кръстовищата.

Шумът от колите с ДВГ заслужава още малко внимание. Той е дълбок и постоянен, подобен на гърлено ръмжене на голяма африканска котка, и създава у някои чувство на приповдигнатост и еуфория, както и характерни вибрации. Психологическите ефекти от този шум не са достатъчно изследвани, затова аз ще се спра само върху практическите. Поради комбинацията от шума и изхвърляните газове, ДВГ автомобилите ще имат нужда от херметични прозорци дори и когато не го изискват сезонността или аеродинамичната обтекаемост. Това от своя страна ще наложи някакъв нов вид сигнализация между шофьорите, вероятно базирана на безжични технологии, а за най-простата забележка или учтив коментар между тях ще трябва да се сваля прозореца и да се надвиква воя на трафика. Двигателят също ще трябва да е шумозащитен, за да не се надхвърлят допустимите шумови нива в градската среда (нещо което не се е случвало преди, но сигурно ще се случи когато големи машини като камиони, багери и бетоновози също бъдат оборудвани с ДВГ). Пешеходците ще могат да се ориентират звуково за присъствието на автомобилите, и поради това, както и поради заглушаващото ръмжене на ДВГ, ще отпадне нуждата от ненатрапчивите индивидуални музикални мелодии, които звучат от всеки елмобил за ориентиране на незрящите. Когато ДВГ автомобили спрат на кръстовище вместо компютърно моделираната симфония от индивидуалните музикални мотиви на всяка кола, ще се чува една нехармонично насложена какафония от бумтящи цилиндри.

Цилиндрите са един много любопитен компонент на възхвъляваните революционни ДВГ. Те са част от една сложна система от подвижни части в двигателя, свързана посредством зъбчатки, валове и ремъци с една още по-сложна система от въртящи се елементи наречена трансмисия или скоростна кутия. Именно тя предава въртящия момент към колелата, като при потегляне от място се губи и голяма част от мощността, на която ние, шофьорите на електромобили, сме свикнали да разчитаме. По-основният проблем в случая е, че вместо сравнително простата система на електрическо задвижавне, под капака на ДВГ автомобила се крие цяла армия от подвижни части, които могат да се счупят и трябва да бъдат подменяни индивидуално, което налага потенциално дълъг престой в сервизите. За да функционират правилно тези части се използват и допълнителни количества петролен дериват под формата на масла, които периодично трябва да се заменят с нови и при немарливост изтичат в канализацията и реките.

Представете си, че купувате използвана дизелова кола от предишния собственик. Вместо да продаде шасито, елмотора и купето на колата си без батерията, която е върнал на компанията производител за рециклиране (или на електроразпределителното дружество, което използва старите автомобилни батерии, за да балансира мрежата), той ви продава цяла менажерия от сложна механика, която вие трябва да подложите на комплексна диагностика в доверен сервиз. Може да има и случаи, когато скъп дефект в някой от безбройните чаркове на ДВГ известен само на продавача ще бъде премълчан от него, а вие ще останете с една нефункционална купчина резервни части в ръцете си (която поради създадения горчив вкус в устата можете да наречете лимон). Електромобили лимони има също разбира се, но при тях основният компонент от цената се формира от батерията, а тя най-често се отдава под наем или се гарантира от производителя.

Мога да продължавам с още много (макар и хипотетични) примери за проблемите на бъдещата ДВГ мобилност. Ако макар и само за момент предположим, че преди 100 години откритията на първите находища на петрол в САЩ бяха изместили прохождащите електромобили от пазара в полза на автомобилите с ДВГ, вероятно щяхме да живеем в един малко по-различен свят – свят на опушени и шумни градски улици, повсеместно петролно замърсяване и херметически затворени шофьори, нехаещи за заобикалящата ги среда. Във факта, че ДВГ продължава да търси своето място под слънцето няма нищо лошо – стига шофьорите да знаят, че им се предлага реален и значим от гледна точка на собствения екологичен отпечатък избор на лична мобилност.

ТИ ПУШИШ ЛИ?

2011-01-29T10:50:00.000+02:00

През последната седмица правителството разигра поредния фарс по въпроса за частичната забрана на тютюнопушенето, нейната отмяна, замяна, изменяне, отлагане и всички други опции угодни и удобни на тютюнопроизводителите (разбирай Филип Морис), ресторантьорите, хотелиерите, митничарите, данъчните и самите управляващи. Ще остане в историята личната щедрост на премиера, увековечена в репликата "и 1 година от мен", която впоследствие се оказа празно обещание, а по-принцип си беше чист популизъм и преразпределяне на благата по-стар социалистическо-капиталистически маниер (защото тази допълнителна година в повече за собственика на заведение е и годината живот в по-малко за пасивно-пушещата му сервитьорка).

Тук не целя да правя анализ на ситуацията. Капитал направи достатъчно добър анализ в своята уводна статия и тема на броя "Дим в очите", която е добре всички да прочетат.

Искам, обаче, да изчистя докрай моята собствена позиция относно тютюнопушенето. Аз не съм против пушенето на обществени места. Аз съм против тютюнопушенето въобще. Бих искал поколението след децата на нашето поколение да не познава цигарите освен от историческите справки в Wikipedia. Не съм несериозен. По-радикални социални промени (отмяната на робството, универсалното право на глас, крахът на тоталитаризма) са се случвали за по-кратко време. Онези от нас, които не сме натоварени с физическа зависимост към никотина трябва да поемем активна позиция и наистина да поискаме това да се случи. Частични решения няма. Тютюневият дим просто трябва да изчезне от физиологията и културата ни.

We Belong in This World Together

2011-01-28T17:17:00.001+02:00

When I visited Egypt in November 2009, I spent a total of 2 days in Cairo. As this was my fist trip to an Arab or African country I was quite impressed by the atmosphere of the city. I filmed the streets of Cairo from the tour bus window, and then absentmindedly dubbed over the Stereo MCs song "We Belong in This World Together".

I guess the streets of Cairo look very, very different today from this peaceful movie. Yet the song is more relevant today than it seemed back then!

Global Climate Cooperation Succeeds (Sometimes)

2011-01-09T21:00:00.001+02:00

I just saw this news item on Science magazine's news feed, related to ongoing research to measure the effect of the CFC phase-outs implemented in the 1990s.

It is a very educational story in two respects. Apparently (modeling data indicates) humanity effectively has stopped the growth in CFC emissions destroying the vital ozone layer. Also, this unprecedented global cooperation on the environmental front had been much more crucial than previously thought - i.e. the consequences of not doing "the right thing" would have been more dire than scientists previously imagined.

The take-home message is clear. Climate change skeptics often question the wisdom of action to curb greenhouse gas emission on the rationale that scientists' predictions on the effects of climate change could turn out wrong (implicitly assuming the scientists' predictions in fact offer the most pessimistic scenario imaginable - as seems to the skeptics). But then, climate change predictions could turn wrong IN THE WRONG DIRECTION as well. This recent climate modeling on CFCs show just that - a case when "alarmist" scientist predictions spurred the world into action when in fact the predictions were not as alarming as they should have been, given the recent evidence.

To rephrase, a) the world can mobilize to meet global environmental threats, and b) scientists do not always err conservatively, so the effects of climate change could still prove worse than anticipated. Given the dire nature of current predictions, this should be one compelling reason to take action.

My 2011 New Year Resolutions - "Less is More"

2010-12-31T10:41:00.000+02:00

In previous years I have been a bit of a megalomaniac regarding New Year's Resolutions, I am sure everyone has. A long list of what I wished to coax or coerce myself into doing has more often than not, by the end of that year, turned into an enumerated account of things I have not done, with a short appended table of things I have done, but not enjoyed.

In 2010 I developed a new approach to doing things. It is something of a quantum leap for me, and has changed the qualitative aspect of the outcome quite a bit. Without actually doing a lot of things during the year, I seem to have accomplished a neat length of personal development. I may even dare to say that while I have not profited in any measurable way, I have in fact acquired wisdom. Which should now become the normal course of things, by all accounts, as I am already 27 years old.

So, overall, I am satisfied with 2010. It did not present the best of circumstances, but like blind dates and TV dinners, I more or less managed to make out with what I got.

Now to 2011. The Year of the Rabbit. I have developed a set of 5 framework resolutions, which address the process rather than the product, and zero in on the positive feedback mechanisms inherent in lifestyle improvement. The unified theme is "less is more", which should be interpreted as "less of a bad thing, is more of a good thing, and that leads to a further string of reduced bads and enhanced goods in the future." So, here they are:

1. Less stress is more work. Cutting the stress levels in everything I do should allow me to get more done, and ultimately, stress out less on the remaining portion of things to be done.

2. Less savings is more money. Yes, this one is a puzzler. Each New Year's Eve for the past three years or so, I have put saving on my resolution list, and never managed to achieve it. In fact, the more I tried the more useless expenses I seemed to make. On the other hand, it seems that buying stuff actually motivates me to go to work and make more money (what a shock!) so for the time being (I am still in my 20s) it seems reasonable that I should focus on going out and making more money rather than having my mind bent on savings. Of course it will help not to buy outrageous big ticket items (like a holiday to South America or an SUV), but in the end, just earning and spending responsibly I should have enough money to go round.

3. Less planning is more loving. In 27 years I have learned that strategy and planning in relationships does not work for me. Love is the territory of the black swan. One may only dare to hope, and one needs only to accept its blessings gracefully.

4. Less weight is more fun. I do not need to lose weight, but if one puts too much weight on things, and regards "serious" matters as too important, one tends to loose sight of an important fact. The fact is this: while reality is not necessarily "supposed" to be fun, for some reason nature has provided us with the ability to experience fun, even while we are confronted daily with the gravity of life. So we should strive to have fun intentionally, otherwise it would be a waste of an excellent adaptive mechanism.

5. Less past is more present. In Bulgaria we have a saying that goes something like "what has come to pass, has passed." The past may be good or bad, but it should not be a curse, or a shelter. I am practical in that respect, and do not allow myself too much dwelling in the past, or dreading the future. It is not possible to start each day with a clean slate, but it is possible to approach life with a clear mind, allowing one the mental space needed to grasp and explore new opportunities.

So, these are the non-specific but helpful thoughts I put my mind to, by way of committing to them as my New Year's resolutions. We will see how useful indeed they will turn out to be, and how diligently I will be able to adhere to them during the new year.

Endless Blizzard with Periods of Sunshine

2010-12-27T16:53:00.000+02:00

Finally, the blizzards that terrorized Western Europe arrived in Bulgaria on the third day of Christmas. We fell victim to the ceaselessly shifting polar front, which seems to lurk just north of the Danube during the winter and wreaks havoc every time it decides to come south. Before that we only used to hear on the news about the unusually harsh European winter but knew nothing of it. In fact it was 20 degrees C on Christmas Day and only started raining last night. Now it is below freezing at noon, with about 5 centimeters of snow. These wild swings have been going on increasingly during the last two or three winters (as well as in the already non-existent spring and autumn seasons) and seem now almost trivial. Not to mention the other kind of swing when it goes from freezing to hot in a couple of hours accompanied by tropical storm southern winds, which take down trees and whole rooftops. This autumn the Bulgarian meteorological service came up with a new "code orange" to warn us of this latest destructive phenomenon. We even had a few real twisters in mountain areas that blew off some barns and raised some eyebrows.

We have this "innocent until proven guilty" dogma about the link between global warming and awry weather. You cannot pin a single meteorological event on global warming, the scientists wary of 'climategate' scandals would say. However, weather has been a top item on the news for several weeks now (especially in the Northern hemisphere), so either nothing newsworthy is happening on the international scene (which is usually good thing) or something wrong really is going on with the weather. But wait, we had Wikileaks scandal, and protests here and there and the pestilent Rome mail bombs. So things are happening, as normal. And, by the way, there is a relatively easy way to check if something is wrong with the weather. One only needs to examine statistics such as wind and flood-related insurance claims, airport closures or hospital check-ins due to slip and fall. It is no accident that insurers are the only big corporate lobby pressing for harsher response to climate change. And it is not because fear mongering convinces more people to immediately seek insurance coverage - as a rule, people are generally oblivious to vague threats, which are also relatively distant in time. No, insurers know their business relies on a sufficient pool of good risks, and a lack of overwhelming events. It seems weather in Europe this winter is bringing a lot of events, which may overwhelm insurers, companies and taxpayers alike. Climate change is expensive especially if you do nothing about it. Maybe if we can visualize the bill better we will be less inclined to foot it in scores of seemingly unrelated expenditures to deal with weather emergencies.

Право или придобивка 2... Национализация

2010-12-12T10:49:00.000+02:00

За съжаление към предходния пост май трябва да добавя още една тъжна констатация.

"..в България има толкова много бедни хора, че ако всички те по някакъв начин бъдат изправени пред избор между хляба и правата си, много от тях ще предпочетат да останат без права, може би дори и без органи."

За жалост явно не само бедните хора са неспособни да разграничават правата от придобивките:

По време на дискусията управителят на НОИ Христина Митрева си пожела и на нея да й се случи такава „национализация” – някой да й вземе двустайния апартамент в „Надежда” и да й даде четиристаен в центъра на София.

Посегателството от страна на държавата върху правото на частна собственост, независимо от повода и обстоятелствата, е много сериозно деяние, затова не мога да остана безразличен, когато управителят на НОИ - държавна институция, която всеки месец бърка в джоба ми, може да споделя и да изразява такова мнение.

Опасният прецедент от решението за национализация може да се окаже много сериозна заплаха за правото на частна собственост в България, когато сегашното или което и да е бъдещо правителството бъде подложено на популистки натиск. Аз не притежавам четиристаен апартамент в центъра, нито гарсониера в Надежда, и въпреки това мога да направя моралното и рационално разграничение между персоналната придобивка, дадена ми по изключение и със снизхождение от висшестояща инстанция, и право, записано и гарантирано от Конституцията. И също така мога да си направя сметката кое от двете защитава личния ми дългосрочен, както и обществения интерес.

Присъединявам се към многото гласове в подкрепа на отмяна на решението за национализация от Конституционния съд.

Право или придобивка?

2010-12-08T20:37:00.001+02:00

Тази вечер на Green Drink се запознах с Ваня Пандиева от Центъра за независим живот, само три дни след като едно нейно изказване от парламента по БНТ Новините ми беше направило много силно положително впечатление (дори ме учуди, че е влязла в парламента с помощта на инвалидна количка, а не с избирателна урна и някоя предприемчива партия например).

Обсъдихме дежурните проблеми на хората с увреждания, които за разлика от нас останалите не чакат с трепет магистралите Тракия, Хемус и Струма, просто защото с трудност успяват да се придвижат дори до паркинга или до автобуса. Не пропуснах да й спомена и за онова непонятно архитектурно решение със стълбите на блока.

Но най-интригуващото нещо от разговора беше едно много интересно разграничение, което Ваня направи, критикувайки самите хора с увреждания. Твърде много от тях според нея не отстояват своите интереси адекватно, тъй като желаят да получават не права, а придобивки. Така например много от хората с висока степен на инвалидност биха искали да продължават да получават своята безплатна карта за градски транспорт, вместо общината да инвестира същите пари за да осигури истински достъп за тях до обществения транспорт. Така за асансьорите в метрото например се е разразила цяла битка, макар че без тях безплатните карти за метрото на хората в инвалидни колички наистина нямат никакъв смисъл. Смисъл имат, разбира се, когато могат да бъдат използвани от роднините и познатите на хората с увреждания. Както впрочем и много от останалите парични и други "придобивки", които хората с увреждания в България често получават вместо правата си.

Не че аз (и сигурно не и Ваня) бихме желали да се отнемат парични помощи от хора и семейства, които често отчаяно се нуждаят от тях. Принципно, обаче, въпросът не би трябвало да стои така - в България има толкова много бедни хора, че ако всички те по някакъв начин бъдат изправени пред избор между хляба и правата си, много от тях ще предпочетат да останат без права, може би дори и без органи.

Дилемата ме накара да се замисля и за по-широката нагласа на българина спрямо правилата и законите, които съществуват за да гарантират правата му. У нас битува схащането, че правилата са измислени за баламите, тоест онези, които не са успели да си издействат специални изключения и привилегии.

Ако разгледаме последните масови протести у нас ще се уверим в повсеместното разпространение на това вярване. Тютюнопроизводителите, шофьорите, полицаите... дори и учениците и балерините - всички те се борят за някаква субсидия, перо в бюджета или специална придобивка, която касае само тях и ги привилегирова над останалите. Много по-малко протести се правят в подкрепа на универсалните права, защитавайки общия интерес над този на индивида или групата. Даже в момента не мога да се сетя за примери освен природозащитните протести (защото природата е обществено благо) и протестите против тютюнопушенето на обществени места (макар, че в нашите условия забраната би била по-скоро придобивка за непушачите).

C'est la vie...

2010-12-05T22:28:00.000+02:00

Линк към блог поста ми в Горичка за откритието на "иновативни" форми на живот:

http://blog.gorichka.bg/?p=2866&l=1

Мерси на Любо и редакторския екип за хубавото форматиране и уместно сложените картинки!

В чест на мухата...

2010-12-04T00:36:00.000+02:00

Преди няколко дни, вероятно за да се скрие от топлия късноноемврийски дъжд, в апартамента ми по някакъв начин влетя една стандартна черна муха. Не знам дали повечето хора обръщат достатъчно внимание на мухите при мимолетната си среща с тях, обикновено придружена от кратък обмен на информация под формата на вестник. Много от колегите ми от офиса, с натренираните си от печатане на доклади ловки пръсти убиват мухите с ръце - нещо което намирам за малко по-доблестно от мухобойката.

Аз самият не убивам мухите. През лятото обикновено отварям прозореца и ги пропъждам с въздушни ундулации на последния каталог на метро (най-често като резултат влизат още мухи). През зимата ги търпя. Докато наистина не започнат да ми бъркат в здравето. Което те почти винаги правят. Ако сте опитомявали стайна муха знаете, че след като привикнат към вашата неагресия, те неизбежно се пристрастяват към ухото, носа и косата ви, които използват като частен аеропорт.

Конкретната муха за която говоря вече е напълно опитомена. Дотолкова, че в момента разпуска до ръката ми и клавиатурата на лаптопа и чете с интерес поста, който пиша. Дори ми позволи да я снимам. Ето я:

Това, което любимата ми муха не знае (обръщам екрана настрани от нея) е, че всъщност тя е вече съвсем близо до истинската граница на изчерпване на моето търпение. Жуженето й, което през първия ден ми се струваше съвсем ненатрапчиво, а през втория дори донякъде интересно, сега обхваща един цял своеобразен шумов диапазон на раздразнението. Спорадичните й приземявания и разходки по гореописаните телесни повърхности ме карат да побеснея. Фактът, че се прехранва от чиниите които сам й оставям в мивката, а после каца на челото ми за да го наплючни и опетни просто ме изкарва извън нерви!

С две думи... на моята муха много скоро ще й се случи онова, което Карл Попър нарича "проблем на индукцията". Иначе съм полу-вегетарианец и деветдесетпроцентов пацифист...

Интересно и дали има някакви паралели на историята с моята муха от други сфери на живота? Например във връзка с функционирането на демократичните общества и защитата на свободата на словото и неприкосновеността на медиите? Или пък по отношение на публикуването на държавни тайни или друга класифицирана информация в Интернет? Какво се случва когато някой пусне муха, която по неочакван, но и свръхефикасен начин успее да изкара извън релси и извън кожата си от яд най-могъщата държава на планетата?

Ами... май че се случва същото като при мен и моята муха.

На първо място - няколко дни хаотично и безполезно ръкомахане. После вели опити мухата да бъде дисциплинирана, респектирана или да предпочете да си тръгне сама. След това привидно примиряване, докато се търси някакъв адекватно тежък и удобен за цапардосване предмет (стар брой на Playboy върши добра работа). Замахване. Удар. Бръмченето секва отведнъж.

Само че бръмченето не секва. Конкретната муха може и да е надвита, конкретният уебсайт - свален. Обаче специфично свойство на неудобните въпроси породени от неудобни истини е, че веднъж пуснати в общественото пространство те се роят... като мухи. А дори и една муха в кацата с мед е достатъчна за да развали вкуса на сладките приказки на политиците, а може би и да осуети нечии сметки.

Ако някой не е разбрал, този пост е за WikiLeaks.

Greenbo в София

2010-11-21T22:02:00.000+02:00

Днес за първи път разгледах електромобил в София - марка Greenbo, който ще се продава за двайсетина хиляди лева от януари. По петите му обаче идат Пежо, Рено, Нисан, Форд, Шевролет и всички останали от обичайните заподозрени :-)

Ахерон

2010-11-21T03:28:00.000+02:00

Съзерцавах лицата ни
Отразени в реката
образът ми
И твоят
Бяха там
Неподвижни
А реката течеше
Все така, все надолу
В този миг се засмях -
Виж, лицата остават
А реката е друга!
Но по-късно разбрах
Колко много се лъжех -
Днес лицата са спомен
А реката е същата.

"Зелена яка" в България

2010-11-18T12:02:00.000+02:00

След около две седмици, на 1 декември, се навършват точно 4 години от датата, в която започнах моя 4-годишен трудов стаж в България - прекаран все на едно и също място - в ПОВВИК. Когато започнах работа в ПОВВИК бях в България едва от около 15 дни след почти 5-годишно пребиваване в САЩ и нямах много добра представа защо и с какво се захващам. Четири години по-късно в кариерата и живота ми са се случили доста неща, по-голямата част от които са изцяло положителни, а още по-голяма част - неочаквани. Едно, обаче, може да се твърди със сигурност - за тези четири години работата ми в България определено попада в т.нар. категория "green collar" или "зелени якички".

Какво значи да си "зелена яка" в България? Моята специфична (и всъщност доста широко-спектърна) работа е консултантска - ще рече продукт на категоризирано квалифициран и предполагаемо интелектуален труд. Необходимата квалификация е тристепенна - на първо място трябва да знаеш (нещо за) законите, понеже част от работата неминуемо е свързана със съответствието на даден проект или технология с този или онзи закон или директива. На второ място е необходимо да следиш инвестиционните проекти в страната - технологиите на заводи за отпадъци, пречиствателни станции, вятърни паркове и всичко останало, което по-някакъв касае прилагането на екологични политики, или просто въздейства върху околната среда (а това е почти всичко). На трето място (и може би най-важно) е да познаваш (или поне да знаеш за) хората , стоящи зад всички тези проекти, политики и отговорните за тях институции, макар че подобно условие като че ли важи и за всяка друга професия. Ако човек е достигнал едно или повече от тези три нива на квалификация, то той може да работи като "зелена яка". Това, обаче, не значи автоматично, че трудът е интелектуален, нито пък че дава някакъв обозримо "зелен" резултат.

Когато се замисля за всички "зелени яки", които познавам - а това са поне около 100-тина души в България, много от които на моя възраст, в главата ми изникват няколко стереотипа на професионална реализация и поведение, които заслужава да се споменат. На първо място - повечето радетели на устойчивото развитие в България се занимават с това или като хоби, или като някаква допълнителна (и недобре платена) дейност, която при наличието на късмет може да прерастне във втора професия. Това по никакъв начин не омаловажава значението и качеството на тяхната работа - напротив. Това, че корпоративният, държавният и неправителственият сектор в България все още наливат твърде малко пари в устойчивото развитие, и въпреки всичко в тази област работят толкова много енергични, креативни и продуктивни хора може да се отчете само като плюс. Този факт на практика доказва огромната възвръщаемост на устойчивите проекти от гледна точка на развитието и мотивацията на човешкия капитал, достъпен на една организация. Според мен всяка организация трябва да си има устойчив и зелен проект - дори и само за да мотивира и задържа ключови за организацията хора.

За съжаление, обаче, съм срещал достатъчно примери на точно обратния край на спектъра. Мрънкащи и недоволни "еколози", чудещи се как и защо животът ги е завъртял в тази посока, и агресивно настроени към "зелените евангелисти", които ги обграждат (от все повече посоки) в работната среда. Тук за съжаление до някаква степен дискриминирам както секторно, така и възрастово - такива примери като че ли се срещат най-често на нископлатени позиции в администрацията или общините, а много от хората са от поколението над 35-40 години. Все пак има изключения и в двете посоки - невероятни примери за зеленомислещи чиновници или бизнесмени надхвърлили 60-те, както и (за мое учудване) току що излезли от университета, но крайно апатично настроени еколог инженери, при това на длъжности в частни компании. Причините за лошите примери, естествено са комплексни, като аз лично отдавам особено значение на изцяло сбърканата българска образователна система - у нас трябва да решиш да учиш и да работиш в определена сфера (потенциално до края на живота си) когато си на около 17 години, преди дори да можеш да гласуваш или да управляваш лек автомобил.

Освен чрез крайностите на "евангелистите" и апатичните и недоволни служители, "зелените яки" могат да се разделят и функционално. За себе си ги разделям на "специалисти" - хора занимаващи се с конкретна технология или поле на научни изследвания, най-често задълбали се в специфичен проблем, "зеленоработници" - нещо като черноработници, това са хората които съставляват пълнежа и движат конкретни проекти (тук слагам и себе си) и "екомуникатори" - маркетингови и PR експерти, блогъри, журналисти и много други, поставили си за цел да бъдат проводници на зелената революция в публичното пространство. Излишно е да се споменава, че "евангелистите" много често гравитират в третата категория, поради комбинацията от своите личностни качества и личното удовлетворение, което публичните презентации и обществения диалог по устойчивото развитие генерират. От друга страна качествените и донякъде "не-социални" зелени яки често се профилират и специализират в някоя тясна област (опазване на конкретен биологичен вид, конкретна енергоспестяваща технология), където могат да докоснат осезаемия резултат от труда си. Всичко това оставя нещо като вакуум, тоест характерен недостиг на "зелени яки" от втората категория - тези които работят в сферата на устойчивото развитие без тесен профил или излишна публичност.

През последната година ми се отдадоха няколко отделни възможности да прескоча от втората в третата (определена от мен) категория на "зелени яки". На първо място фактът, че пиша блог и отвреме навреме написвам нещо, което се отпечатва някъде, предопределя тъй да се каже техническата възможност да бъда "екомуникатор". На второ място този тип работа ми харесва - понеже обичам да пиша и да получавам обратна връзка за написаното. За прескачането ми от втора в първа категория пък и дума не може да става - на този етап от живота си не съм тесен експерт по абсолютно нищо и дори смятам това за комплимент. На трето място (поне засега) работата и межиджмънта в моята компания ми позволяват да бъда достатъчно гъвкав и да развивам проекти с комуникативен и PR елемент наред с останалите.

И все пак ако бях професионален блогър по устойчиво развитие определено нещо голямо в живота ми щеше да липсва. Колкото и да е странно безкрайните е-мейли, протоколи от проведени срещи, резервиране на зали, и безумно форматиране на таблици в Word и Excel, с които е изпъстрена ежедневната работа на един екологичен консултант имат свой собствен чар, който нито докторско звание по биоразградими полимери, нито награда от конкурс за най-добър блог пост може да замени. Този чар за мен се състои в знанието, че в България през 2010 г. "зелената яка" може да бъде съвсем реална работа от 9 до 5 ч., позволяваща на човек да плаща наема и сметките си, и в същото време да бъде част от по-голям проект, нещо като равен по значение, но обратен по емоционален заряд "проект Манхатън".

В тази връзка моят 4-годишен трудов юбилей е особен повод за оптимизъм, за което благодаря на всички колеги в офиса и всички останали, които бутат голямото колело на устойчивото развитие в България.

Диагноза "Нинджа"

2010-11-06T09:30:00.000+02:00

Полемиката около пенсионната реформа в България и добилия печална слава "quantitative easing" в САЩ, продължават да генерират неприятни обертонове в ушите ми. Това, което аз чувам от цялото говорене е как настоящите управляващи и в двете държави, все още страдащи от идеологическата обремененост на т.нар. поколение на "бейби бумърите", продължават да изтикват задълженията и отговорностите си към някаква неопределена дата в бъдещето. Това, което се върши в САЩ (осигуряване на краткосрочна ликвидност за сметка на дългосрочна макроикономическа стабилност и растеж) до голяма степен напомня на подхода на българското правителство в момента - тоест сметката да бъде платена от онзи, който вряка най-малко. А никой не вряка по-малко от неродените поколения, нали? Или от родените, които все още не са наясно в какво ги забъркват.

За съжаление повечето ми познати, тоест хората от моята възрастова кохорта, още се числят към тази бройка. Въпреки оптимизма на Христо Блажев относно способността на индивида да изгражда сам обстоятелствата и перспективите в живота си (нагласа, която принципно подкрепям), просто трябва да си дадем сметка, че за разлика от хората, които сега се пенсионират в САЩ (естествено не е точно така България), на нашето поколение се дават по-малко обективни възможности за лично благоустрояване. Цената, която трябва да заплатим за да го постигнем, измерена в труд и усилия, е категорично по-висока.

Затова икономистите поставят на 20-30 годишните диагнозата "Нинджа" (No Income, No Job, No Assets). Определението, известно още преди кредитния бум, и популяризирано от Майкъл Дъглас в "Уол Стрийт 2", e меродавно като цяло и задава онеправдана пробабилистична рамка на цялото поколение, често водеща до субективно апатичен светоглед. Моделът на консумация, наложен от навиците и самото мислене на "бейби бумерите" отдавна не работи. Затова пък фрустрираните "нинджи" като че ли все още не са готови да се откажат напълно от него, в полза на нов модел на продуктивен и по-скромен начин на живот.

За и против грипната ваксина

2010-10-30T11:50:00.000+03:00

Тази седмица си сложих противогрипна ваксина и отново, както всяка година по това време, за няколко дни, псевдопсихологическият интерес на моите познати се прехвърли от обсъждане на навика ми да не ям месо към критикуване на избора ми да се ваксинирам. Отново открих, че т. нар. “burden of proof” е в моята градина – тоест аз съм този, който трябва да обясни пред обществото защо не ям крави или защо избирам да се дупча с инжекции.

В България е така. С особена сила това важи за ситуациите, в които едната страна е мнозинството, което не предприема нищо, а другата е неорганизирана група от дисиденти, които предприемат някое костващо за тях самите действие и биват брандирани от мнозинството като „балами”. Така е със самоограничаващия режим на вегетарианството. Така е и с купуването на скъпа ваксина от някоя самодоволна фармацевтична компания, произвеждаща свински-грип-гейт и дори поемането на известен здравен риск (най-вече чакането сред подсмърчащите пациенти на ДжиПи-то). Ако Айзък Азимов беше българин и трябваше пак да напише законите на роботиката, то идентифицирането на „баламите” и разграничаването от тях щеше да изниква в силиконовия мозък на хуманоидите далеч преди алгоритъма за свободния избор.

И така... Понеже ми се дава трибуна, бих искал да обясня с няколко думи причината да се ваксинирам.

Нека първо, обаче, изброя съвсем валидните аргументите да не го правя. Противогрипните ваксини действително не са кой знае колко ефективни. Всеки, който се порови в интернет открива два основни факта за тях. На първо място повечето от заболяванията, които ние наричаме „грип” съвсем не са грип, а прости вирусни настинки (онези, които според българите се хващат от някакви странни и много инфекциозни въздушни течения) и ваксините не ни помагат особено да се справяме с тях. Второ, сравнително малкият процент от реални грипни заболявания (доста по-тежки) се дължат на голям брой вирусни щамове, които мутират бързо и рядко някой от тях просъществува в популацията за повече от няколко грипни сезона. Ваксините, които се правят всяка година предпазват от три щама, избрани от Световната здравна организация на базата на данни от грипните епидемии в срещуположното полукълбо. Нерядко (например както това стана миналата година) се случва прогнозите на СЗО да се окажат грешни и доминиращият грипен щам въобще да не се включи във ваксината. Най-фрустриращото нещо в цялата работа е, че поради съображения на медицинската етика всъщност никога не са правени целенасочени тестове, в които хора се заразяват нарочно с точно определения щам и се проследява протичането на болестта със и без предписаната ваксина. Изследванията на база на данни от истински грипни епидемии не са много достоверни поради сложността на диагностицирането и дават нееднозначни резултати. От тях може да се обобщи, че при здравите възрастни хора не се наблюдава неопровержимо положителен общ здравословен ефект от ваксината, докато за възрастните хора и страдащите от хронични заболявания тя действително помага да се ограничат усложненията от заболяването, хоспитализациите и смъртността.

От всичко това следва, че прилагането на ваксинациите е по-скоро въпрос на т.нар. „принцип на предпазливостта” от страна на медицинското съсловие, за да се предпазят уязвимите сегменти на населението от предотвратима епидемия с известен грипен щам, отколкото универсално решение, което цели да подобри здравето на всеки отделен човек, получил ваксината. Впрочем повечето задължителни и препоръчителни ваксинации се правят именно на този принцип. Затова и аргументът „преди две години си сложих ваксина и пак се разболях от подобен на грип вирус” наистина не адресира същината на проблема. Същината е съвсем друга, и лично мен много ме дразни, че в реклами по българската телевизия и агитационните материали по нашенските поликлиники никой всъщност не я споменава. А не я споменават може би защото предполагат, че българинът няма да я разбере или подкрепи. Което пък е тревожно и тъжно...

За пръв път научих същината на противогрипната ваксинация от една брошура, която получих в болница в Охайо през 2002 г. Там се казваше горе долу следното: „ти може да си здраво копеле, но противогрипната ваксина ще ти помогне да предпазиш от заболяване твои близки възрастни хора или например състудент, болен от СПИН. Когато всички сме ваксинирани, рискът, който носим за хората около нас е ограничен”. Някак си това простичко послание ме спечели за каузата много по-силно, отколкото всякакви филмчета със страдащи анимационни герои с подпухнали носове и техните танцуващи събратя, съобразително поставили си ваксина.

По-миналата седмица баба ми от гр. Попово, която е на 87 години се разболя от грип или много тежка грипоподобна настинка от своята подсмърчаща фризьорка (единственият външен човек, с който баба ми се срещна в рамките на цял един месец). Баба ми се оправи за щастие, но едва ли ще се осмели скоро повторно да излезе от къщи, поне докато тече грипния сезон. Старите хора, които всеки ден виждам в трамвая явно са изправени пред подобна дилема. Същият проблем тегне и над много други, по-трудно разпознаваеми в трамвая хора, страдащи от разнообразни заболявания, компрометиращи имунните им системи – а за съжаление този сегмент е голям.

Това, което естествено е най-забележимо в трамвая, обаче, е присъствието на друг вид хора – кихащи и подсмърчащи. Такива в момента сигурно са 20% от пътниците в метрото, 50% от продавачките в магазина и 100% от таксиметровите шофьори (която и да е комуникативна болест може да се прихване най-лесно и най-бързо в такси). В нашия офис имаме правило, че дори при минимална настинка човекът се съветва да вземе болничен или да работи от къщи – загубите за фирмата в противен случай могат да са много по-големи, а и нали затова ползваме лаптопи. Извън нашия офис, обаче, цари Терорът на Подсмърчащите (и терорът на пушачите, но това е друга тема).

Позволявам си да говоря толкова дълго затова, в контекста на противогрипните ваксини, просто защото за мен всички аспекти на проблема – от брандирането на „баламите” през отсъствието на солидарния аргумент до Терора на Подсмърчащите, са част от цялостната симптоматика на един основен недъг на настоящото ни общество. Този недъг е незачитането на другите и небрежността и безразличието, с които се отнасяме към техните права и дори към техния живот. Подсмърчането и тютюнопушенето на обществени места са сходен тип поведение на безразсъдното изпреварване в насрещното платно, изхвърлянето на счупени прозорци и битова смет в градинката пред блока и дори предреждането, уреждането по втория начин и неплащането на данъци. Въпросът е дали незачитането на другите е някаква особена форма на незачитане на себе си, и доколко ние „баламите” с нашето ирационално поведение можем да ваксинираме обществото срещу това

А защо не Четиристранка?

2010-10-19T17:53:00.001+03:00

През последните дни и месеци слушаме много за работата на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС), поставящ на една маса интересите на Министерския съвет, работодателите и синдикатите. Правилникът на НСТС формулира следните предмети за обсъждане и съгласуване от този консултативен съвет:

1. трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения;

2. здравословните и безопасните условия на труд;

3. заетостта, безработицата и професионалната квалификация;

4. общественото и здравното осигуряване;

5. доходите и жизненото равнище;

6. въпроси, свързани с бюджетната политика;

7. социалните последици от преструктурирането и приватизацията.

Все въпроси "от първа необходимост", така да се каже, за функционирането на българската икономика. И все въпроси, които нямат никакви допирни точки с опазването на околната среда. Или поне на първо четене ни се струва така...

Днешната втора конференция Новата "зелена" икономика в Народното събрание, организирана от Българското училище за политика, на която политици, бизнесмени и посланиците на Финландия и Холандия се надпреварваха да дефинират термина "устойчиво развитие", обаче, излезе със съвсем друго, макар и неизказано, послание. По някакъв странен начин темите на дискусия в конференцията заеха място рамо до рамо с наболелите проблеми на икономическата криза, които се обсъждат в НСТС. Тоест:

1. трудовите отношения - това може да значи КСО;

2. здравословните условия на труд - може да значи ЕMAS;

3. заетостта - може да значи зелени работни места;

4. обществено осигуряване - може да значи обезпечаване на възобновяема енергия*;

5. жизненото равнище - може да значи енергийна ефективност в домовете;

6. бюджетна политика - може да значи инвестиции в нисковъглеродна икономика;

7. социални последици от преструктурирането - изцяло нов социално-икономически модел, базиран на устойчиво развитие.

С други думи устойчивото развитие е "слонът в стаята", който тихомълком изслушва караниците на работодателите, синдикалистите и министрите за няколкото десети от процента. То е посоката, векторът, по който орелът, ракът и щуката би трябвало да задвижат каручката, която в момента всеки тегли в своя интерес.

От това следва и извода, че Тристранният съвет е непълен. Липсва един участник, още една непредставена заинтересована страна - това е опазването на околната среда, природния капитал на България и интереса на бъдещите поколения (ако се замислите ще стигнете до извода, че трите неща са всъщност едно). И колкото и да е странно, този непредставен участник би могъл да играе ролята на обединяваща фигура в НСТС (вместо да размахва пръст и да иска да спре тази или онази реформа - това другите участници вече правят достатъчно добре).

Как? Ето как:

Представете си например, че предметът на дискусия в НСТС е повишаването на осигуровките (съвсем хипотетичен сценарий). Работодателите желаят осигуровките да останат на сегашното ниво, ако може дори да паднат. Синдикатите искат отнякъде да се намерят пари за пенсии и здраве, и то по възможност не от джоба на трудещите се. Ресорните министри имат да запълват съответните финансови дупки, а междувременно са поставени под натиск държавата да продължи да плаща осигуровки на оскъдно компенсираните си служители, или ако бъдем по-точни, да продължи да забавя тяхното изплащане. Казусът изглежда на първо време нерешим без поне една от страните да претърпи загуба - типичен случай на zero sum game.

Тук на сцената излиза четвъртият участник в Тристранката - да го наречем "Устойчивото лоби". Да си спомним и чии интереси представлява то - това на младото и идните поколения, онези, които ще плащат днешните и утрешни осигуровки, и които ще усетят последствията от демографския срив (в осигуряването), както и съсипаната от недалновидни решения в икономиката и енергетиката българска природа. Така Устойчивото лоби успешно ориентира дебата по осигуряването в една качествено нова посока - от разпределянето на днешните пари и ресурси, към обезпечаването на утрешните. Впрочем на принципно ниво дебатът за осигуряването би трябвало да е точно такъв, нали?

Ето как би постъпило Устойчивото лоби според мен: на първо време то ще се запита за дългосрочните последствия от днешната макроикономическа политика. Да, ниските осигуровки привличат повече чуждестранни инвестиции и бизнес, но дали тези инвестиции са устойчиви и дали фундаментално заздравяват националната икономика или алегорично слагат на дръвника кокошката със златните яйца (разбирай ресурсите и природата на България)? По подобен начин, намаляването на осигурителната тежест за работещите налива в сметките им някакви пари, които те харчат и завъртат икономиката, което много вероятно ще направят по-ефикасно от държавния апарат (поне в краткосрочен план). И все пак няма ли немалко от тези пари да отидат за скъпи вносни автомобили и техните скъпи вносни фосилни горива или пък за скъпи самолетни пътувания и харчове в чужбина? А колко от държавните служители, които не желаят сами да плащат осигуровките си реално произвеждат нисковъглеродна и социално справедлива икономика, базирана на знанието?

Задавайки всички тези въпроси по време на обсъжданията на Тристранката, Устойчивото лоби не цели самоцелно да поставя пречки или да надзирава икономическите отношения в обществото. То поставя условия на другите страни за постигане на консенсус. И предлага решения.

Решението, например, може да бъде диференцирани социални осигуровки. Не старата пирамидална система, разбира се, а нещо по-скоро наподобяващо диференцираното ДДС в туризма. Представете си например, че едно формално дефиниране на зелените работни места - или "зелените якички", както още ги наричат, означава, че работниците и работодателите в тези сектори могат да плащат по-ниски ставки. Защо? Защото продуктът, инфраструктурата, системите и услугите, който те произвеждат, допринасят диспропорционално за бъдещото благоденствие и икономически растеж - един вид алтернативно социално осигуряване. Същото може да важи и за държавните служители в институциите и ведомствата, които задвижват процеса от страната на администрацията. Не изключвам тук дори структури на военното министерство иле пък МВР! Без съмнение ефектът от такава мярка би бил пренасочване на инвестициите от частния сектор и усилията на държавния апарат към реално решаване на фундаментални социални и екологични проблеми.

Нещо като отзвук на тази мярка, но на ниво данъкоплатец, домакинство и потребител би било опрощаването на част от пенсионните осигуровки срещу алтернативна и доброволна инвестиция в личното устойчиво бъдеще. Впрочем това и сега се прави - женените двойки, които купуват първо жилище се освобождават от част от ДоД. Ако този принцип се приложи към пенсионните вноски, то може да следва, че при определена инвестиция в енергоспестяващи технологии за дома например, работник или домакинство може да бъде освободен от няколко процента от вноската си (или пък парите може да се преведат от акумулираните в "универсалния" пенсионен фонд). Логиката съвсем не е екзотична. При дългосрочна енергоспестяваща инвестиция спестените разходи след едно десетилетие, или пък в пенсионните години на осигурения могат да надхвърлят в пъти стойността на допълнителната пенсия, която той би могъл да се надява да получи (спестявайки административни разходи на държавата). Естествено това не решава всички проблеми, например, откъде да се осигурят парите за настоящите пенисонери. Само че едно такова решение дава гъвкавост и избор - осигуровките като цяло се вдигат, но осигурените получават алтернатива - която предотвратява задълбочаването на същия проблем в бъдеще.

Всичко това цели само да илюстрира възможностите от разширяването на Националния съвет за тристранно сътрудничество и включването на някакъв еквивалент на "Устойчивото лоби". Аз не съм експерт по осигуряването и не мога да гарантирам за ефективността и приложимостта на конкретните горепосочени решения. Затова пък съм уверен, че точно такъв тип решения биха могли да се прилагат във връзка с всички икономически, трудови и социални въпроси от обсъжданията на една хипотетична "Четиристранка", и че точно такъв тип решения са необходими, за да се случат някакви подплатени със смисъл реформи.

Представител на коя организация или група би бил този четвърти участник? Висшиият екологичен експертен съвет? Организации на зеления бизнес? Екологични и социални НПО? Всички те заедно? Не се наемам да кажа, но пък смея да се надявам, че подходът за решаване на проблемите, въплътен в идеята за Четиристранка скоро ще се превърне в реалност.

*а защо не и с пари, инвестирани във ВЕИ от "зелени" пенсионни фондове?

World Blog Action Day 2010: Water

2010-10-15T18:07:00.000+03:00

Днес, незнайно защо, ми хрумна да прелистя старата библиотечка на хазяина ми и ми попадна книжката с разсъждения на Николай Хайтов "Бодливата роза" (с посвещение от автора от 1990 г.). Хайтов е един от недолюбваните български писатели на 20-и век и донякъде има причини това да бъде така, но пък той е един от малкото, които се изказват доста компетентно и с истинска страст по отношение на околната среда. "Бодливата роза" е написана преди цели 35 години през 1975 г., което е почти в зората на зеленото движение - малко повече от 10 години след Silent Spring и 4 години прeди ядрената авария на Three Mile Island в САЩ. Въпреки това и въпреки изобилието от галещите слуха архаични Хайтови диалектизми, много от разсъжденията на автора звучат доста модерно - от проблемите на генното инженерство и изкуствените торове (превъзнасяни тогава) до рисковете от радиоактивно замърсяване и ерозия на почвите вследствие на т.нар. slash and burn agriculture (по Хайтовски: "огнесечно земеделие"). Само ако можеше някой да прибави към книжката buzzword-а "глобално затопляне" и човек спокойно би могъл да сбърка текстовете с излезли от последния брой на National Geographic.

Понеже днес е World Blog Action Day 2010 на тема "Вода", си позволих да препечатам и цитирам един-два пасажа от Хайтовата "Роза", касаещи проблемите с водата, така както са изглеждали през 1975 г. и както май още изглеждат днес:

"Замърсяват се речните води все повече и повече, а от друга страна нуждата от вода с развитието на прогреса все повече се увеличава... Само за 75 години, от 1900 година, употребата на вода за битови нужди от земното население се е увеличила 22 пъти, за нуждите на селското стопанство - 10 пъти и 60 пъти - за промишлеността. И продължава тази нужда да се увеличава не дори постепенно, а скокообразно, като се има предвид, че само за производството на един тон хартия са необходими (при съвременната технология) 200 кубически метра вода, за 1 тон тъкани 600 куб. метра, а за 1 тон капронови влакна - около шест тона! Представете си колко вода ще трябва в 2000-та година, когато ядрените електростанции ще бъдат между две и три хиляди на брой!
Тогава дали ще остане вода за пиене?"

...и още, за замърсяването на Черно море:

"За бедствието допринасят разбира се огромното количество отпадъци, които попадат в морето чрез зоните, обитавани от летовниците. Те също имат дял, и трябва да се каже - сериозен дял, за "разболяването на морето".
Миналото лято в Созопол, когато веднъж морето се развълнува и разлюля, с очите си се убедих в това. Вълнението извади от дъното колкото имаше отпадъци, попаднали в него, и водата потъмня и почерня. Консервени кутии, бутилки, динени кори, костилки от праскови, накъсани бинтове, корици хляб, обелки от домати, пластмасови парцали и лъжички - всичко това се беше смесило в една разлудувала се мътилка, която се хвърляше с вълните към брега и обливаше хората, като че искаше да ги удави в собствената си мръсотия."

...и един пасаж, който не се отнася до водата, но адски много ми хареса:

"Разживяването или още по-добре - у я ж д а н е т о, не засяга само младежите, а и възрастните и най-вече преуспелите възрастни, които под напора на завоюваното или спечеленото изобилие духовно затлъстяват, вгрубяват се, уеснафяват се и се отдават на пищната вегетация..."

Глийз? Плийз...

2010-10-01T23:51:00.001+03:00

Когато новината на седмицата е новина на месеца, годината и десетилетието има две опции. Или терористи са унищожили някой световен лендмарк, отнемайки неуточнен брой човешки животи, или става въпрос за научно откритие, радикално променящо разбирането ни за живота на Земята и във Вселената, и нашето място в него. В първия случай голямата новина се отразява и възприема като такава. Във втория изглежда не. Вторият случай е именно вчерашното огласяване на Gliese 581g - първата открита обитаема планета извън Слънчевата система.

Впрочем заслужава си да се замислим какво означава това откритие. То променя параметрите на едно уравнение от света на астрофизиката и екзобиологията, познато като Уравнението на Дрейк. Това уравнение, доста по-важно от, да речем, ценообразуващата формула на Топлофикация или собствените ни месечни финансови разчети, цели да определи потенциалния брой на извънземните цивилизации в нашата галактика. Както може да се очаква броят на обитаемите планети е една от основните променливи в уравнението. Затова откритието на Gliese 581g на нищо и никаквите 20 светлинни години от Земята и съпъстващото заключение, че обитаемите планети са много повече, отколкото сме предполагали, водят към един друг, още по-настоятелен въпрос...

Ако потенциалът за зараждане на сложен въглеводороден живот в дебрите на Млечния път, и дори живот от така наречената "разумна" разновидност е толкова по-голям, отколкото сме смятали, защо все още не сме установили контакт с други цивилизации, които се намират повече или по-малко на нашия хал (етап на развитие)?

Учените, които се занимават с Уравнението на Дрейк, още преди доста време са изказали съждението, че броят на обитаемите планети не е ключовият лимитиращ фактор, който би могъл да обясни липсата на извънземни цивилизации в контакт със Земята. Нещо друго е отговорно за мълчанието в етера и отсъствието на зелени стопаджии по плажовете на Слънчев бряг. И докато астрофизиците се занимават с изучаването на астероиди, хипернови и други космически черни лебеди, за които никой от нас не би могъл да носи отговорност, може би си струва да се замислим и за начина по-който самите ние подхождаме към биосферата и животоподдържащите системи на нашата планета.

20 светлинни години са ужасно дълго разстояние, когато трябва да бъдат изминати на хидразин, бензин или пеша...

Луковицата на социалните мрежи

2010-09-26T23:21:00.000+03:00

Кой е казал, че социалните мрежи служат за да разкриеш себе си? Наскоро осъзнах, че по скоро използвам моите като луковицата - за да разслоя различни аспекти от личността и работата си, както и за да разгранича публиката и сподвижниците по различните направления. Интересното е, че външните слоеве - като Twitter, LinkedIN и Googlegroups, реално изнасят по-голямата част от синаптичната активност, разразяваща се в моя small world network. Вътрешните ципи - Facebook, Gchat и Skype, често са в dormant състояние, запазени за делнична комуникация с роднини и стари приятели. Най-интересно е когато интеракцията с конкретен човек или проект протича по няколко канала едновременно. Има и един своеобразен bottleneck - че все още съм твърде мързелив или суетен, за да прекарвам повече време в четене на постовете на другите в социалните мрежи, отколкото в писане на собствени такива.

"Байландия" и емоционалното безсилие

2010-09-24T16:07:00.001+03:00

Представете си следната ситуация. Пролетта на 1945 г. Германия. Загрижени бизнесмени от Третия Райх, предусещащи краха във войната и мащаба на протичащия Холокост, решават да организират бал, в който да участват няколко евреи, гейове и хора с увреждания от концлагерите. Под акомпанимента на падащите бомби и хартиените призиви за капитулация на Съюзниците, споменатият бал се провежда и се предава на живо по немското радио. Избраните посредством специален кастинг концлагеристи играят и пеят на дансинга срещу обещания за медицинска помощ, топла вечеря, свобода и слава (в произволна комбинация). Сгушени около приемниците в бомбоубежищата си, немските хора (по принцип страдащи от извадени ключици и маршов дюстабан) са трогнати и просълзени. Трогнат и просълзен е и самият Фюрер - той дори изпраща няколко от приближените си адютанти да танцуват и пеят със затворниците на сцената.

Разбира се не говорим за Германия през 1945 г., а за България през ДВЕ ХИЛЯДИ И ДЕСЕТА. Загрижените бизнесмени са няколко телевизионни продуценти и техните спонсори. Балът е телевизионно шоу. Сред концлагеристите отсъстват евреи и гейове (сигурно има сред продуцентите). Немските хора са българските хора. Фюрерът... схващате аналогията.

Само пропуснахме да споменем за бомбите и призивите на Съюзниците. Това са ужасяващите данни и унищожителните критики, отправяни към България - разбирай резултатите от проверката от Българския Хелзински Комитет. Впрочем, въпреки леката травма, която публикуваните от БХК данни все пак успяха да нанесат на обществения дискурс през последната седмица (помежду хетрика на Бербатов и назначението на Матеус) те като че ли не постигнаха желания резултат. Резултат, който се изразява в измерим обществен натиск върху отговорните институции, приемане на спешни действия и неспешни политики, съдебни дела.

Не успяха, защото емоционалната честота беше заета от "Великолепната шесторка 2" и "Байландо - Сцена на мечтите".

Защо му е на немския народ да слуша и чете за планини от обгазени трупове, когато може да се наслаждава на няколко танцуващи евреи? Защо му е на българския народ да се вгледа по-внимателно в могилите от мъртви деца, когато няколко живи ще го зарадват с телевизионен смях срещу 1 SMS? Има един американски идиом - нарича се броене на боб (англ. "bean-counting"). Изправени пред непосилната задача да решат даден проблем, хората и институциите се концентрират върху една миниатюрна брънка от решението - бобчето сред купа от фасул. Фунията на медиите ни кара да направим същото на емоционално ниво - едно спасено дете, защото всяко спасено дете има значение.

В последното ни убеждават медиите, докато ни пробутват притоплени личности и рекламни паузи. Естествено в намеренията им няма нещо лошо или преднамерено. Как да обвиним bTV или Nova за институционалното безсилие и безхаберие, липсата на перспектива и алтернатива за изоставените деца, липсата на политика и реформа в здравеопазването и интеграцията на малцинствата, и всички малки и големи престъпления, вършени от и в системата? Нали точно Nova и bTV обикновено ни информират за тези неща (в паузата между два турски сериала)?

Разбира се, че не можем да ги виним за всичко това. Можем да ги виним, обаче, за част от емоционалното си безсилие. Докато музикални шоута и състезания заместват сериозните публични дебати по националните медии, а обществото получава опцията да измие съвестта си с индулгенция от 1.20 лева, емоционалната честота (и чистота), необходима за възприемането на реалните проблеми и узряване на волята за реалните решения, ще продължи да бъде недостъпна. И малкото спасени бобчета ще се разпилеят на вятъра...

Блок 2.0

2010-09-18T16:49:00.000+03:00

Вицът за човека който мрази расизма и негрите всъщност е верен. Аз съм расист. За съжаление. Несъзнателно. Всеки човек, който си въобразява, че не е трябва да посети страницата на Project Implicit на Харвард и да научи нещо ново за себи си. Разбира се, IAT Race теста на Харвард сравнява "Кавказци" с "Афро-Американци", което е американското разбиране за расизъм. Хубаво би било някой да направи IAT тест, който сравнява да речем българи и роми. Когато това се случи някои от българите ще си останат потвърдени, откровени расисти. Останалите ще се окажем хората от вица - съзнателно ненавиждащи расизма, а несъзнателно - циганите.

За откровените расисти, към които спадат болшинството от нашите роднини и познати, Блок 20 е едно голямо облекчение. "Казахме ви", "Ето такива са", "Не могат да говорят български", "Крадливо племе". Изведнъж тяхното мнение е безкрайно меродавно, подкрепено от самия Саркози, а нашите вели опити да приведем доводи или да отклоним темата са прелюдия към капитулация. Впрочем какви опити, нека си признаем, че повечето от нас наистина са ужасени от телевизионните репортажи за подчовеците, които хвърлят децата си под панелите за да извадят купчина кофраж (как са направени тези репортажи и какво целят е друг въпрос). Излишно е да се каже, че аргументът за "няколкото образовани роми" по никакъв начин не помага, защото другата страна отдавна го е признала и изопачила в допълнително доказателство за генномодифицирания мързел на мнозинството.

За Малкълм Гладуел и IAT тестовете няма повече смисъл да се отваря дума. Истината е, че българите трудно ще видят гредата в окото си, когато в разградения двор на ромското малцинство няма дори арматура. Да анализираме ситуацията, такава каквато е в момента е безпредметно. Ситуацията е лоша. Ромите живеят в мизерия и, каквото и да си мислим, едва ли са щастливи. Не можеш да живееш в общество, в което си презрян и да си истински щастлив от живота. Българите също не са щастливи. Откровените расисти живеят в страх и неприязън към етническата напаст. Ние другите живеем в страх и срам - защото дълбоко в себе знаем, че ненавиждаме циганите. Впрочем, много е вероятно, че дълбоко в себе си и циганите мразят циганите. Поне това-показват IAT тестовете, взети от "афро-американци".

По-важно е да се запитаме какво ще донесе бъдещето. Ромите са 700,000. Затова и "ромското включване" не е просто закъсняло, то е неминуемо. То е онова, което Никълъс Талеб нарича "черен лебед". Много е вероятно да се окаже, че Блок 20 не е просто символ на безсилието на една нация и две общности да се разберат в продължение на 20 години. Може би това ще бъде новото статукво на нещата - за ромите, но и за българите. Впрочем за мен е по-важно да живея в държава на гражданите, отколкото в страна на българите. Дано и ромите и българите най-сетне разберем, че трябва да извървим пътеките, които ще ни срещнат там.

Радостта от празната библиотека

2010-09-12T10:44:00.000+03:00

Най-скучната глава от бестселъра на Майкъл Гладуел "Повратна точка" безспорно е онази за "знаещите" (mavens), събирачите и разпространителите на полезни информация. Освен ако ти самият не си един от тях разбира се - тогава описанието и изводите на Гладуел са интригуващи.

В тази връзка не е учудващо, че онова което най-много ме зарадва през последната седмица е поопразнената ми библиотека. В течение на месеци тревожно наблюдавах бавното настъпление на глетчера от прочетени до средата книги натрупващ се на нощната ми масичка. В един момент през юли те достигнаха седем. Затова изпитах огромна радост и облекчение, когато преди три седмици най-после се разправих с една от тях - тази на Марк Линас за глобалното затопляне. Последваха я още две - маратонско четене по време на двата дъждовни следобеда в Корфу довършиха книгата за океаните на Силвия Ърл и Академиците на Тери Пратчет. Четирите останали на масичката книги смятам да захвана при първа възможност - когато ангажиментите, проектите и обещанията позволят.

Но най-радващото е, че вече прочетените книги не са нито на масичката, нито на лавицата в хола. Една по-една те бяха изнесени от къщи и попаднаха на други нощни масички - обикновено след кратък престой за една бира на КПП Лодки. Знанието, че около 600 страници от наистина важна информация (или забавни каламбури в случая на Пратчет) се четат жадно (ок, дори след известно насилване) някъде другаде е безкрайно удовлетворяващо. Може би най-удовлетворяващото чувство за един мавен, с изключение на дискусията на прочетеното след това. И естествено, доброволното връщане на заетите книги.

Най-после: ще си плащам за никотина, който употребявам!

2010-06-20T11:52:00.001+03:00

Както обичам да обяснявам в Училище Горичка външните ефекти са онези непреки въздействия - ползи или вреди, нанасяни върху трета страна, за които третата страна няма възможност или не е задължена да овъзмездява страната предизвикала ефекта, или респективно да получи компенсация от нея.

В тази връзка, по време на краткото ми отскачане до Лондон миналия месец ми направи впечатление как на откритата платформа на жп станцията на летище Гетуик се активира аларма поради цигара. Веднага униформен служител с преносим детектор се появи сред пътниците за да идентифицира (и глоби) запалилия на публично място. Явно британците приемат тази любопитна подробност с външните ефекти много сериозно.

Сериозно се възприема тя вече и от българското правителство. След като през изминалия месец депутатите отмениха планираната пълна забрана на тютонопушенето на обществени места, се запази една проблематична за всички въвлечени страни ситуация. А именно: че непушачите като мен, които посещават обществени места без да е възможно да им се наложи някакъв допълнителен ограничителен режим, получават никотин, за който реално не плащат!

В рамките на тази седмица правителството успя да насочи държавната политика към решаването на този важен и заплетен казус с два гениални хода:

1. Първо - беше гласувана актуализация на бюджета, която включва държавна субсидия в размер на 116 милиона лева (близо 0.5% от целия държавен бюджет като разходи!) към производителите на тютон

2. Второ - за да се финансира добавената гореспомената субсидия, както и останалите разходи непокрити от зеещата дупка в бюджета, в парламента започна нов дебат за вдигането на преките данъци. Въпреки уверенията на С. Дянков това е възможно да се случи още наесен.

Какъв е резултатът?

Много скоро в България, като една правова европейска страна, към "обществените блага" които се потребяват от населението и се заплащат от него чрез данъци, ще спада и никотинът. Никотин, който хора като мен досега недобросъвестно получаваха гратис в задимените кръчми и дискотеки.

Освен, че така ще възтържествува правдата, ще се стимулира и икономиката. Как? Ами много просто. След като през последните няколко месеца избягвах да посещавам заведения в очакването си да го правя по-често, когато влезе в сила забраната, сега ще имам допълнителен стимул да го правя. Освен, че нова забрана няма да влезе в сила скоро, нито пък частичната ще бъде спазвана (а пък аз ще продължа да се нуждая от социален живот), ще се отказвам и от нещо, за което вече съм платил. А след като съм си платил за нещо, по-добре да го използвам нали? Затова, колеги непушачи, по-добре да си поемем дълбоко дъх и веднага да се отправяме към заведенията. В обратен ред.

Социално Инженирана Омраза

2010-06-10T22:38:00.000+03:00

Преди време споделих с моя позната учудването си, че в почти всички софийски блокове от социалистическата епоха има стълбище между входната врата и асансьора, който се намира на нивото на първия етаж. Струваше ми се странно, че архитектите преди 30 или 50 години не са смислили, че хора с увреждания, или просто по-стари жители, ще имат нужда от лесен достъп до асансьора. Моята позната, с почти 20 години по-възрастна от мен се усмихна кисело и отговори, че не, това се е знаело, но държавната политика тогава е била такива хора да се държат настрана. Не й повярвах. Твърдението просто ми се стори смешно. Та нали социалистическата държава се е стремяла да предостави препитание и възможности за всички хора, поне на хартия. Нали е имало разни учреждения като "тих труд" за глухи и други подобни. Точно това е, рече моята позната. Още един начин хората да бъдат разделяни и сортирани от държавата и непотребните или неудобните да се държат на страна.

Оттогава започнах да си блъскам главата над тази тема, и заключенията до които стигнах все повече подкрепяха твърденията на моята позната. Социалното инженерство съвсем не е било чуждо на социалистическия строй в България, който все още формира голяма част от физическата реалност, а и културата и обществото в които живеем. Просто хората от моето поколение слабо го разбираме.

Стилът, в който са строени панелките се нарича "брутализъм". Името е откровено и многозначно описателно. Образци от тази архитектура не се срещат само в Източния блок - има ги в САЩ, във Франция и в Бразилия. Но като че ли в София и побратимените съветски и варшавски столици тяхната способност да смачкват личността и да инспирират агресия е доведена до съвършенство. Един графит, който пословично дълго стоя на една спирка в жк-то на моето детство обобщава всичко гениално с три думи:
""ДРУЖБА" МРАЗИ СОФИЯ!!!"

Тази седмица е актуално да се говори за побои и за хората, които ги извършват и превръщат България в страната на боя. Крачката между възмущението и отрицанието от тези хора (с качулките, които бият) и техните постъпки и подбуди, до сатанизирането им е съвсем малка. И все пак сатанизирането им е една крачка, която аз не искам да се прави. Не и докато не сме наясно защо този социален феномен се случва, отвъд плиткото обяснение, че става въпрос за очевидни идеологии на нетърпимост или зреещи етнически конфликти.

Точката на възпламеняване за всички проблеми през седмицата, беше една конкретна институция - затворът в Бусманци. Когато мои познати, съпричастни на каузата, говорят за Бусманци, те се фокусират върху безспорно онеправданите хора поставени там и техните съдби. Когато аз се сетя за Бусманци, първо изниква образът на сградата - образец на брутализъм с бодлива тел. Нов проблем, който държавата се опитва да реши със стари средства - изолация на непотребните и неудобните. Като инвалидите и глухите. И като хората в панелките, които стават биячи.

И как точно ще решим проблема ако и ние се изолираме физически от биячите в техните панелки и като просто поставим полицията между тях и нас? Сещайки се за социалистическия експеримент по социално инженерство си мисля, че решението ще дойде от друго място. Не вярвам, че всички хора са добри или някога ще станат добри, но и не вярвам, че и най-ужасните постъпки, които се допускат и извършват в едно общество, обричат това общество на вечна спирала от агресия и безчувственост. Вижте Южна Африка - страна, в която продължава да има проблеми и насилие, но чиито хора са обединени и чисти в стремежите си както никога поради нещо привидно злободневно и незначимо.

Какъв е изводът?

Панелките ще ги санираме за енергийна ефективност и ще им сложим нови щрангове. Ще трябва да помислим обаче и за някакъв вид саниране против социално инженирана омраза.

2010-06-05T08:28:00.001+03:00

Кой Ще Хапне Хъмбъл Пай?

2010-05-17T12:49:00.000+03:00

В началото на миналата седмица иначе недолюбваният от мен нов премиер на Великобритания направи едно много интересно изказване. Запитан от журналист как ще коментира собствената си реплика отпреди време, окачествявайки новия си коалиционен партньор Ник Клег като "любимата ми шега", Камерън не загуби време в шикалкавене или пелтечене. Още повече, че самият Клег беше до него на подиума. Вместо това Камерън каза, че въпросът на журналиста поставя много точно ударението върху факта, че след изборния резултат във Великобритания, всички политици трябва да изядат някои от собствените си думи, или по-просто казано, да хапнат "humble pie" (англ. идиом буквално значещ "пай на скромността", а алегорично - публично отсрамване и извинение). Това доста елегантно измъкване на Дейвид Камерън, освен показателно за словестната еквилибристика на британския политически елит, от която сме на светлинни години, ме остави с желанието да сложа думите му в устата на някои други публични фигури. Като например:

1. Премиерът Бойко Борисов и целият кабинет. Крайно време е да се признае, че новото правителство допуска собствени и непредизвикани икономически и политически грешки. Можем да започнем с поставянето на всички яйца в кошницата наречена ERM2, да минем през прехвърлянето на топката в така наречената "тристранка" или по-скоро "политопка" (от политоп - четириизмерен полихедрон от конфронтиращи се интереси и прослойки), и да стигнем чак до Шрьодингеровия парадокс с ДДС (скачащото ДДС като котка в кутия, или зло куче в чекмедже). Впрочем, в това да правиш свои собствени грешки няма нищо толкова лошо - нали това е пътят на израстване на личността. Но честността пък е важно качество за всяка личност, и в това отношение премиерът също би могъл да хапне малко хъмбъл пай, вмести неспирно да храни своите предшественици и критици. Пък и нали вече знаем, че е гладен :-)

2. British Petroleum, Transocean, Halliburton и Барак Обама. Компаниите, които в тясно сътрудничество допринесоха за може би най-голямото корпоративно оливане в историята на планетата. При това по време на изслушването в щатския сенат не спряха да се сочат с пръст като боричкащи се котенца, забравили, че сучат от едно и също място - изпълнената с топла грижа за големия петрол американска Мама. А Мама, или в случая Обама, също не бива строго да размахва показалци, след като разреши ново сондиране в шелфа на САЩ седмици преди инцидента. Поетичната справедливост е най-сладката съставка в хъмбъл пай.

3. Димитър Бербатов. От петте новини в седмичния "Google Bulgaria Alert", който получавам в пощата си четири бяха за отказването му от националния отбор. Както самият той заявява ангажиментите покрай семейството и клуба му го изтощават и може би е време по-млади играчи да излязат "изпод неговата сянка". Въпреки че вместо да мери сянката си, Бербо можеше спокойно да си признае, че играта му в Юнайтед не върви и отказът от трикольорите е по-скоро отчаян ход с надеждата да подобри играта си и да запази мястото си в тима. И ако това признание е твърде голяма хъмбъл хапка за капитана, то поне би могъл вече да смени снимката на официалния си уеб сайт.

В крайна сметка, изказването на Дейвид Камерън просто ме накара да помечтая. Хъмбъл пай повечето значими персонажи от политиката, бизнеса и спорта - в България, а и по света, едва ли скоро ще вкусят. Ако съдим по полемиката с болничните (с които, хайде да си признаем, всички сме мамили), както и от репортажите от Гърция от последните седмици, този пай присяда и на редовите граждани. Едно, обаче, е сигурно - ерата на американския пай, който се консумира без мярка, май е на привършване. И колкото по-бързо променим вкусовите си навици, толкова по-добре.

Какво означава "Сънк Кост"?

2010-04-30T18:01:00.000+03:00

Когато живеех в Охайо притежавах една раздрънкана стара Мазда, която галено бях кръстил BRICHKA. Освен, че караше българите да надуват клаксоните по магистралите, Бричка ме накара за пръв път да се изправя пред една непозната за мен дилема - проблемът на т.нар. "sunk costs" или на български "потънали разходи". Казано просто, когато се оказа, че трябваше спешно да се прибера в България, ми се наложи буквално да зарежа Бричка на улицата. На терминала на летището метнах ключовете на един приятел и някаква декларация, че му оставам безвъзмездно автомобила. По-късно научих, че я е подарил на един черен брат от махалата, който я е зарязал на една бензиностанция, и в крайна сметка са я откраднали.

Не загубих много време да скърбя за Бричка. Защото когато учих икономика бях прочел, че потъналите разходи се наричах така защото все едно че са "потънали в океана" и каквото и да правим, няма да си ги възстановим.

Тази седмица светът се занимаваше с един конкретен потънал разход: нефтената платформа Deepwater Horizon. Тя по-най реалистичен начин илюстрира гореописаната концепция, въпреки, че при нея "sunk cost" компонента е нищожен, в сравнение с "flotation cost"-а, който ще бъде причинен на регионалните икономики и екосистеми от нарастващото нефтено петно. (Последното разбира се е "инсайдер"-ска шега от света на финансите, с чийто "шити дийлс" тук въобще не си струва да се занимаваме.)

Въпреки нагледната демонстрация, концепцията "сънк кост" явно не може да бъде осмислена от българския политически елит. В последното си изказване по адрес на пускането в експлоатация на ВЕЦ Цанков Камък, премиерът заявява:

"...дали „да „забравим" за похарчения милиард, даден за строежа (на Цанков камък), и да не използваме язовира или правителството да отпусне нови 100 милиона лева за построяването на нов път и Цанков камък все пак да се заработи?"

В случая премиерът изхожда от императива на "похарчения милиард", напомнящ говоренето на Борисов в медийното пространство относно похарчените 600 милиона за АЕЦ Белене. За които министър Трайков, впрочем, каза:

"Похарчените до момента пари по АЕЦ „Белене" са безвъзвратно загубени и няма възможност да се използват за това, за което са били предвидени"

И ако това не е "сънк кост", здраве му кажи...

Но за да демонстрирам още веднъж защо вероятно не си струва да се похарчат 100 милиона лева, които държавата реално няма (освен разбира се под формата на гарантирани вземания "ДеДеСец-нати" от нашите джобове) може да дам още два примера, които следват логиката на премиера:

ПЪРВО. Да речем, че вместо Бричка бях решил да се сдобия с Ферари. За 1500-те долара за които я измъкнах от лапите на скрападжиите, бих могъл да си купя например един педал за газта на луксозното возило от Маранело. И ако някому това се струва странно - точно този артикул видях да се продава в магазина на Скудерията на летището в Милано преди време. Очевидно предназначен за колекционери, решени да осъществят мечтата си на части. Както и да е, ако аз разсъждавах като премиера Борисов закупуването на педала, автоматично щеше да означава, че точно в този момент аз трябва да отида до банката и да се опитам да изтегля кредит за цялата кола. Защото, видиш ли, съм заровил тези 1500 $ в земята, защото имам педал, а не мога да давам газ...

ВТОРО. Да речем, че аз съм държава, която строи газови камери с цел окончателното обезвреждане на някой нежелан сегмент от населението. След като примерно 1 милиард евро са вложени в проекта и газовите камери са построени, изведнъж държавниците осъзнават чудовищността на онова, което планират да извършат. Газовите камери се оказват излишни, но според логика на премиера, самото им създаване е достатъчен претекст да се финансират и последните доработки, и вътре да започнат да се горят все пак някакви хора. Ей така, заради принципа - за да е последователна политиката...

Очевидно голяма част от българската, а и световната икономика и инфраструктура представлява точно това, за което говоря в този пост - "сънк кост". Много скоро с появата на електрическите коли и изчезването на петролните залежи например, бензиностанциите и нефтените платформи могат да станат излишни. Както и голяма част от професиите, толкова необходими днес в секторите на индустрията и услугите. Дори финансовите акули от Goldman Sachs (или Goldman Sucks, както днес е модно да се казва), могат да се събудят един ден и да установят, че са направили едни много лоши сделки. Важното е точно в този момент, вместо да слушаме инстинкта на пристрастения хазартаджия и да покриваме загубите си с още пари, да погледнем реалността в очите и да си признаем истината такава каквато е:

Пари и усилия се хвърлят на вятъра.
Shitty deals happen.
Move on.

"Мисия Лондон" и ПодМолните Маневри

2010-04-24T14:54:00.000+03:00

Цялата тази олелия с опашките на билети за "Мисия Лондон" ме остави с впечатлението, че става въпрос за нещо повече от хубав и оригинален български филм и консуматорска социална епидемия, подклаждана от билбордове и медии. Че филмът е хубав и оригинален спор няма - ще го гледам за втори път в новата Арена в неделя. Че социалната епидемия е реална, но е хитро подстрекавана от създателя на филма, врял и кипял в рекламния бизнес, също е безспорно. Обаче има още един елемент, който някак си се губи в анализа.

Най-сходното преживяване, което мога да си спомня, приближаващо се по емоционален заряд до реденето пред касите, изглеждането на филма и ръкопляскането след това е... социалистически парад. Да, точно онази военна манифестация, която гледах на черно-бeлия телевизор София преди много години. Разбира се много е писано по този въпрос, най-вече от десни интелектуалци дисиденти, които третират подобни вълнения през призмата на осмиването, и сатирата насочена към политическите лидери. Само че за едно дете политическите лидери и идеологическите линии нямат значение. Това, което се запомня е възбудата на тълпата, звукът от маршируващите токове по паветата, и разбира се.. танковете и самолетите. Някак си съпреживяването на "Мисия Лондон" с анонимните зрители в мола и приповдигнатото настроние на излизащата от киносалона маса след това ми напомни за тази емоция.

Което е малко объркващо, защото посланието на Алек Попов е всичко, но не и това. Разликата е от Удхаус до Вагнер. Само че посланието на книгата и сценария може да е едно, а изпълнението и функцията на филма нещо съвсем различно.

Какво ни казва сюжетът - че българският Weltanschauung е сателитен модул на европейската цивилизация, в който поради забавлението от абсурда най-вероятно си струва да се живее. Нещо, което сме чували и преди два века, и което едва ли е новина за някой българин.

Какво ни казва, обаче, продукцията, маркетинга и продажбата на филма? Нещо друго. Че лицата от Холивуд, подобно на музикантите от VH1 (които вече почти не пропускат младата и платежоспособна София в турнетата си) могат да бъдат наети за палаво частно парти. Че трагедията на британския народ и неговата принцеса може да бъде най-демонстративно и перверзно вплетена в сюжет, целящ да разсмее шепа българи. Че великият Дейвид Бауи няма нищо против да продаде правата си на една балканска лента, и че ние нямаме нищо против да му хвърлим няколко стотинки от цената на билета (след като сме си свалили дискографията му от торентите).

Тук "Мисията" е само един елемент от по-голямо развите. Не случайно месеца на премиерата съвпадна с едно друго събитие - трескавото очакване и публичната екзалтация по откриването на два нови мола в София, които привлякоха тълпи от народ и то в окото на урагана на икономическата криза. И неслучайно едно от най-гледаните телевизионни предавания в последно време е онова за чужденците дошли да живеят в България. Изповядващи се пред патриарха Слави, както впрочем направиха и някои от британските актьори играли в "Мисията".

Всички тези процеси и събития, в които включвам дори ехидното ни отношение към проблемите на съседна Гърция, са всъщност рехаво свързани и водят в една определена посока. Ако всичко това се случваше преди 2 години, бих казал че някой просто отново ни е промил мозъците и масовото осъзнаване на някаква национална стойност е просто поредната имитация. Но всичко това се случва сега - в безработицата и кризата, и дори Бойко Борисов по-скоро реагира на тази нова и качествено различна нотка български национализъм, отколкото активно я насажда (последното дори няма нужда от аргументация, тъй като правителството на ГЕРБ напоследък е съвсем открито и признато реактивно).

Ето как връзката между военната манифестация и "Мисия Лондон" става вече малко по-разбираема. Други държави, с други разбирания и амбиции имат ядрени програми, с които ежемесечно резервират няколко минути по CNN. Те държат светът да потръпне от поредните морски маневри или една изстреляна ракета от подводница. Ние българите нямаме такива амбиции, нито възможности.

Но може би CNN или поне Rotten Tomatoes би трябвало да отразят случващото се покрай премиерата на "ML" в София не като успеха на един локален блокбъстър, а като флаш моб-еквивалент на извършени в моловете на столицата военни маневри. ПодМолните маневри в София, като всички подобни мероприятия, служат като демонстрация на сила и заявка на претенции. В случая териториалните ни претенции са в областта на културата и масовото кино. Изглежда, че другите ще трябва да се сместят, за да се наместим и ние там.

Новини: 16.04.2010

2010-04-16T14:24:00.000+03:00

Дянков 2.0 е новият ми блог с фийдове от всички новини, интересни сайтове, блогове и Туитър.